През есента на 2026 г., под падналите листа, внезапно разцъфнаха сияйните цветя на бунта. Инициирано от гимназисти от работническите квартали, въстанието беше подето от пролетарии от всички възрасти от маргинализираните предградия и далеч отвъд тях. Само за един месец, от 21 септември до 17 октомври, пожарите се разпространиха навсякъде, изненадвайки и дестабилизирайки полицията и пожарникарите на държавата. Въпреки огромната си мощ, десетките хиляди тежко въоръжени полицаи и жандарми, технологичните средства за шпионаж и добре смазаната медийна пропагандна машина, буржоазният ред беше разтърсен от нарастването на потиснато население.

Изправена пред напълно легитимните искания на бунтовните гимназисти, както през последните години с тези на протестиращите от „жълтите жилетки“ и служителите в публичния и частния сектор, единственият отговор на държавата са репресии. Насилие, все по-насилствено, до степен да причинява доживотни осакатявания, наранявания и сериозни травми сред младите хора на възраст от 14 до 17 години. Хиляди непълнолетни са били бити и задържани, а стотици са били изпратени в затвора. Всичко това в името на закона.

В името на закона, те изваждат деспотичния Член 49.3 от шапката си пред лицето на масовите социални мобилизации срещу капиталистическите реформи в областта на правата на работниците и безработните, социалното осигуряване, пенсиите и толкова много други легитимни борби, оправдани от искането за достоен и почтен живот. В името на закон, манипулиран от самото начало. Много преди Макрон, за съжаление, управляващата олигархия, маскирана като електорална демокрация, налага волята си на огромното мнозинство, на работническата класа. Чрез правен кодицил, измислен от тях, или със сила, ако непокорните настояват и се съпротивляват.

Денят на въстанието на 17 октомври 2026 г., в който във Франция бяха мобилизирани близо милион души, беше осъден от правителството и неговите медийни апологети като „хаос, градско насилие, вандализъм и грабежи“. Това насилие изискваше твърд отговор от държавата: полицейски час, разполагане на военни части по улиците, забрани за демонстрации, разпространение на информация и призиви за действие в социалните медии и др. Тези мерки често бяха незаконни съгласно закона, но предприети „спешно“, за да се възстанови редът и законността – тяхната собствена, законността на управляващата олигархия.

Тези, които са го преживели от първа ръка, а не по телевизията, ясно са видели, че това е било масово народно въстание, отприщващо гняв, натрупващ се от години, дори поколения наред. Гняв срещу некачественото образование, неблагодарните и зле платени работни места, ужасните жилищни условия и изключването и унижението от всякакъв вид. Това са били напълно легитимни борби, широко подкрепяни от засегнатото население, но въпреки това насилствено потушени „в името на закона“.

Закон, който наистина се променя. В продължение на десетилетия всяко френско правителство е отстъпвало и е задоволявало исканията на агробизнеса, считайки ги за легитимни. Щедри, а също и снизходителни и милостиви, те са си затваряли очите за всички незаконни действия (блокади на пътища и пътни такси, нападения и ограбване на префектури и министерства и др.), извършени от селскостопански предприемачи, кацнали на трактори с мощност 300 конски сили (на стойност 300 000 евро).

КОИ СА ВАНДАЛИТЕ, КОИ СА МАРОДЕРИТЕ?

След 17 октомври правителствени служители и съучастнически медии предложиха повърхностни коментари за големите демонстрации, които се бяха провели в цяла Франция, като се фокусираха вместо това върху „дивите орди“, които бяха ограбили супермаркети и магазини в центровете на градовете. Дори най-малко враждебно настроените коментатори (като тези в Le Monde и Libération) твърдяха, че разбират, макар и с претенция, сблъсъците с полицията, горящите барикади и дори нападенията срещу кметства, префектури и други места на властта, но осъдиха плячкосването на предприятия и магазини без никакво възможно извинение.

Разбира се, същите поддръжници и защитници на системата твърдяха, че трябва да се прави разлика между мирни протестиращи и протестиращи от черния блок, между студенти и работници, легитимно изразяващи своите оплаквания и искания, и „вандали и престъпници, които опортюнистично се присъединяват към редиците на демонстрантите“. Това низвеждаше „вандалите и мародерите“ в сферата на престъпността, без никакво политическо оправдание.

Само че, гледано от горящия площад или булевард, сред действието, картината беше съвсем различна. Би било трудно да се направи разлика между мирни протестиращи, революционери, членове на черния блок в жълти жилетки или обратното, между групи, предприемащи офанзивни действия, и други, ограничаващи се до самозащита. Във всеки случай, хилядите хора, които преживяха събитията от 17 октомври от сутрин до вечер, всички почувстваха, че са участвали в единно и многостранно колективно движение. Не видяхме „мирни активисти“, които се изправят срещу „гнусни вандали“, а по-скоро видяхме пакети със стоки, летящи във въздуха, изхвърляни от магазините от Дядо Коледа, облечени в черно, за голяма радост на минувачите, възрастните жени и бездомните. Защо? Защо всъщност масата от протестиращите прояви разбиране или дори съучастие към тези „незаконни“ действия?

Чрез нарастващото осъзнаване, че счупените прозорци са далеч по-маловажни от разбитите животи. Както е казал Бертолт Брехт: „Какво е ограбването на банка в сравнение с основаването на банка?“ С други думи, гледайки на нещата от гледна точка, различна от тази, наложена от капиталистическата система, човек би могъл да разглежда ограбването на магазини просто като частично възстановяване, повторно присвояване от бедните на системния грабеж, на който са подложени.

Толкова е просто: ако хората крадат, то е защото нямат пари да го купят. Богатите не крадат от супермаркета (всъщност, те изпращат прислужниците си да пазаруват), а отиват при големите играчи, носейки бели ръкавици. Нещо повече, именно тази оскъдна покупателна способност беше обединяващата причина зад демонстрациите на 17 октомври. Докато някои смятаха, че е необходимо да спрат да просят за храна в бедните кухни и да се обслужват сами, това изглежда напълно логично и последователно. Как иначе можете да обясните хората, които поемат риска да се сблъскат с полицията, да бъдат арестувани и да се окажат в затвора? Можете ли да си представите радостта на футболен фен, който получава спортни дрехи, които иначе не би могъл да си позволи, на млада жена, която се озовава с дизайнерски дрехи, или на възрастен, който не би могъл да си позволи хубав костюм? Представете си, ако родители и баби не бяха смъмрили малките, когато се върнат у дома с ръце, пълни с подаръци за цялото семейство?

„Обикновени престъпници, опортюнистично експлоатиращи хаоса на демонстрацията за своя собствена изгода“, както „полицейски източници и министерството“ искат да ни накарат да повярваме? Според профилите на арестуваните и съдени по бързи и произволни процедури (известни като незабавно явяване), те са млади и стари, бащи или неженени мъже, работещи за Amazon или Uber, безработни, временни работници, шофьори на доставки, ученици от гимназии или професионални училища и други експлоатирани пролетарии на съвремието. Тези разнообразни профили и индивидуални истории в крайна сметка разкриват, че са смятали за законно да крадат от крадци. Те са били наясно, че незаконността на кражбата е била наложена от първите крадци, великите крадци, които са установили правото на собственост. Право, наложено първо със силата на оръжието, от закона на по-силния, а след това кодифицирано от самия узурпатор и неговите лоялни, подкупени нотариуси.

Политици, политолози и журналисти, оплаквайки скандала и неразбирането, че едно социално движение на бунт може да се превърне от бунтове в грабежи, показват дълбокото си непознаване на историята. Всеки известен бунт от древността до наши дни е бил свидетел на разрушения и грабежи, както в градовете, така и в провинцията. Историческите разкази за Средновековието и Стария режим, написани от членове на аристокрацията и буржоазията, извикват и отвращават плячкосването на изби и складове на замъци, манастири и имения. Няма нищо ново под слънцето. Когато хората са гладни, те се насочват към зърното, защото правото на живот е по-важно от правото на собственост.

РЕПУБЛИКА ИЛИ ДЕМОКРАЦИЯ, ВИНАГИ Е ОЛИГАРХИЯТА

Осъждането на вандали, мародери и насилствени протестиращи винаги е съпроводено с апели към свещените принципи на демокрацията и републиката. Тази реторика, идваща от олигарсите, е едновременно куха и коварна.

Едно от основните искания на социалните движения е призивът за демокрация. „Жълтите жилетки“, настояващи за оставката на младия президент-монарх, Гражданската инициатива „Референдум“ (RIC) и други популярни инициативи, го извикаха силно и ясно. Защото те разбираха отлично, че тези, които са на власт, са от един и същи вид, висшата класа, и че отвъд нюансите на черно, синьо, розово или дори зелено, политическата класа (с малки редки изключения) принадлежи на социално-иконо-мическите елити. Във Франция министрите са милионери; в Съединените щати те са милиардери. Плутокрации, олигархии, всъщност. Къде можем да намерим демокрация, тоест власт на народа, от народа? Никъде, в никоя страна по света.

За голямо огорчение на наивните и тези, които вярват в абстрактни и лесно продаваеми понятия, демокрацията никога не е съществувала. Никой политически режим в историята не е виждал хората като цяло да управляват социалния живот по егалитарен и братски начин. Докато демокрацията и републиката са били призовавани през вековете и по целия свят, за да се противопоставят на крале и тирани, политическите режими, създадени в името на народа, никога не са били демократични или републикански. Всички режими, които са се наричали демократични и републикански, всъщност са били олигархии, а препратките към демокрацията и републиката са били просто реторични, опортюнистични и инстру-ментални. Колосална измама, извършена от малцинство богати и влиятелни хора, за да завземат и поддържат властта. В името на народа, но за своя собствена полза.

Грандиозната легенда, подхранвана от историци, политолози и философи и използвана от политици от всякакъв вид за свои собствени цели, е изградена върху западен исторически разказ. Тя започва с предполагаемото раждане на демокрацията в Древна Гърция, когато по-голямата част от населението се е състояло от роби, крепостни селяни и метеци (чужденци), лишени от всякакви граждански права, камо ли от правото на глас. Агората е била запазена за малко малцинство от богатите и влиятелните. Независимо дали в Гърция на Перикъл, Рим на Муций Сцевола, Флоренция на Данте или постреволюционна Франция, демокрацията и републиките никога не са се утвърдили истински. Това е така, просто защото, освен жените и непълнолетните, по-голямата част от мъжкото население е било изключено, а властта винаги е била, и все още е днес, в ръцете на малък елит, това, което наричаме Олигархия.

НАРАСТВАЩОТО ВЪСТАНИЕ…

Съвременните санкюлоти са по улиците. Започнало във Франция, младежкото и народно въстание от есента на 2026 г. се разпространява бързо в Италия, Белгия, Испания, Португалия, Албания, Гърция и другаде в Европа. Макар че началните им точки може да се различават (като например борбата за достъпни жилища в Испания), всички те в крайна сметка изразяват пълното изтощение на работническата класа от непоносимите условия на живот. Те са принудени да се превиват, да работят неуморно за нищожно заплащане, да живеят в тесни помещения в крайградски жилищни комплекси и да си позволяват само кебап или пица, за да се наслаждават на живота. Отвъд специфичните изисквания на различните групи, бунтовниците искат радикална промяна в настоящите си обстоятелства, но преди всичко искат да си представят желан, пълноценен живот, изпълнен с любов и нежност, а не с негодувание и омраза.

Както във Франция, народните въстания в други европейски страни споделят сходни характеристики. Те включват много млади хора и значително присъствие на деца на имигранти, спектър от демографски данни, отразяващ променящата се демография на бившите колониални сили. Докато техните родители или баби и дядовци са свели глави, работейки мълчаливо, за да бъдат приети и да оцелеят, новото поколение имигранти е осъзнало несправедливостта на своето положение и открито се бунтува.

Формите на действие и целите също са сходни: местата на властта (министерства, префектури, кметства, полицейски участъци, банки и застрахователни компании, Миланската катедрала…), защитниците на властта (полицаи, жандарми, медии, фашисти), както и покупателната способност (супермаркети и магазини в центъра на града). Лозунгите резонират отвъд границите, особено тези, изразяващи натрупаната омраза срещу правоохранителните органи, възприемани като крайни защитници на системата, без които богатите и влиятелните биха били уязвими и безсилни. „ACAB“ и „Всички мразят полицията“ несъмнено са най-често скандираните лозунги от протестиращите, както във Франция, така и в цяла Европа. „Правоохранителни органи“, „пазители на мира“? Може би е семантична шега, ако не болеше, когато бъдат ударени. Все повече хора са убедени, че полицията е там само за да защитава мира на богатите и реда, който е създала, за да консолидира техните привилегии. Униформеният полицай би трябвало да въплъщава законността, но неговата легитимност все повече се поставя под въпрос. Точно както така наречената представителна демокрация, равенството пред закона и толкова много други измамни решения. Уж справедлива, неутрална и неприкосновена законност, когато в действителност тя е просто продукт на социалната незаконност на силните, узурпаторите и насилниците, които са я изградили за свои собствени цели.

Защото какво представляват законите? Социокултурни конструкции, исторически и географски определени, включително „божествени“ закони. Закони, които се променят, развиват или се премахват от социалните и културните динамики на властта. Достатъчно е да се вземе предвид законността на робството, детския труд и мъченията. Или забраната и криминализирането на хомосексуалността, в продължение на векове на Запад и все още днес в голяма част от света. Помислете за първородството. Помислете за всички закони, които правят непълнолетните жени подчинени на мъжете, и толкова много други закони, които са просто освещаване на един супрематичен и дискриминационен ред.

Когато силните се чувстват притиснати в ъгъла, когато лъжите и подачките им вече не могат да потушат бунтовното население, им остава само една фраза: „Такъв е законът! Така е!“ Премахването на стария свят трябва да започне с премахването на тези предписания, изричани ежедневно от всяка възможна власт. Протестните движения, които се разпространяват сега, са именно средствата за делегитимиране на всички структурни власти, като едновременно с това утвърждават нови конститутивни легитимности. В демонстрации, сблъсъци с полицията и офанзивни действия все по-често се чува копнежният вик „Революция!“.

Алесандро Стела

Директор на изследванията по историческа антропология в CNRS и преподавател в EHESS в Париж.

Докато уреждахме битовите детайли на съвместния ни живот, от оставяните в клозета парчета вестници и от разговорите с миячите през вратите научихме, че в Унгария е избухнало въстание. Най-после се случи това, което бях пропагандирал постоянно, което очаквах толкова дълго и предсказвах неведнъж, и не само в „тайното“ писмо, което Петко Толев изнесе, закова­но в тока на обувката си. Най-после, РЕВОЛЮЦИЯТА бе излязла от сферата на теоретизирането и килийните диспути и стана факт. Всеки ден от парчетата нарязани вестници, които изра­вяхме от коша в тоалетната, научавахме достатъчно, за да сглобим общата картина на това, кое­то нарекоха с неутралното име „унгарски събития“.

За БКП и нейната диктатура, най-съществена част от която бяха „органите“ и админист­рацията на затворите, те бяха „контрареволюция, извършена от реакционните сили около Като­лическата църква, начело с кардинал Миндсенти и остатъците от бившия режим на адмирал Хорти, подпомогнати от империалистите и реваншистите…“ Поне така пишеше в уводните ста­тии на „Работническо дело“ и другите вестници. Иначе и властниците си даваха ясна сметка за характера на „събитията“. В увеличаващата се хартиена лавина от статии, коментарии, реакции и съобщения на телеграфните агенции за „събитията“, през следващите десетина дни, които разтърсиха света на болшевизма, се промъкваха все повече факти, фрази и дори отделни думи, които позволяваха да се проумее безвъпросно ясно ставащото в Будапеща и другите унгарски градове в края на октомври и началото на ноември 1956 г.

Джандарите бяха обхванати от истинска паника, поради колебанията на Хрушчовото ръ­ководство, което изчакваше да узнае каква ще бъде позицията на въпросните империалисти и реваншисти, в случай, че се реши да окаже „братска помощ“ на изпадналите в беда свои унгар­ски слуги. Колебливостта му се засилваше и от угнетяващия го въпрос, дали новото ръководст­во, дошло на смяна на стария сталинист Матияш Ракоши, ще съумее да се справи с революци­онната ситуация, както това бе сторил Гомулка в Полша. В тая мъгла и надвисващи буреносни облаци, които не вещаеха нищо добро за държавно-капиталистическата класа и нейната дикта­тура, висшестоящите копои изчезнаха и предоставиха властта на надзирателите, които бяха не по-малко объркани. Възможността революционният пожар да обхване и другите „братски страни“ ги ужасяваше и те си затваряха очите пред всякакви нарушения на всички точки от „Правилника за вътрешния ред“. Ние се възползвахме от това и в следващите дни разполагахме вече с цялата достъпна в затворите преса, включително и тази на някои от западноевропейските компартии. Всеки четеше жадно, след което започваха тълкувания, разисквания и спорове, без всякаква сурдинка и предпазливост, които като че ли бяха станали съвършено излишни. Струн- джев и Серафимов се придържаха най-близо до официалната гледна точка, тълкувайки я в пол­за на легиона. Изваждането на преден план на хортистите и кардинала означаваше за тях, че „събитията“ не са нищо друго освен „национално въстание на унгарския народ“ против руския империализъм и местната колониална администрация, формирана от кадрите на унгарската компартия и реставрация на предвоенния режим. За моите съкооператори от БЗНС, особено след образуването на коалиционното правителство на Имре Наги в което като министри влязо­ха представители на забранените социалдемократическа партия и тази на дребните собствени­ци, аналог на нашия БЗНС, „събитията“ бяха предвестник на възстановяване на демокрацията и парламентаризма.

Още преди да приключи всичко по печално известния начин със смазването на въстана­лия народ от окупационните танкови армии, намиращи се на унгарска територия по силата на Варшавския пакт; Още докато посланикът на СССР по време на революцията и бъдещ шеф на КГБ и КПСС – Юри Андропов баламосваше Имре Наги и министерския му съвет денем с пре­говори, а нощем композираше новото „революционно работническо селско правителство“, със­тавено от унгарски „куизлинги“ (за председател на което беше назначен Янош Кадар, бивш ми­нистър на вътрешните работи до 1949 г., бивш обвиняем по процеса, чрез който обесиха „ун­гарския Трайчо Костов“ – Ласло Райк, бивш затворник на сталинските си „другари“ и настоящ министър в кабинета на предадения от него Наги), аз започнах да пиша „трактат“ по горещите следи на „събитията“. Корицата на тетрадката носеше маскировъчното и подвеждащо, но иначе оправдано от датата й заглавие – „Великата Октомврийска Революция“. Брошурата ми се състо­еше от пет части: ПРИЧИНИ, РАЗВИТИЕ, СЪЩНОСТ, РЕЗУЛТАТИ И ПОУКИ от Революция­та, и надхвърли 150 страници. При по-сетнешните нови наказания и супер изолация тя бе иззета при обиските заедно с другите ми тетрадки. И никога повече не ми беше върната, макар че през 1997 г. „осигуриха достъп до досиетата“… (Прочее и до ден днешен, въпреки осемгодишните ми настоявания и процеси, не са ми разрешили да видя чекистките „разработки“ в затворите, към които навярно са включили и брошурата ми за Унгарската социална революция.) Затова, тук съм скицирал възможно най-кратко моята тогавашна „петоглава“ интерпретация на „унгар­ските събития“. Тя не се е променила и на йота от по-късните ми парижки проучвания, когато имах достъп абсолютно до всички източници и трудове, посветени на тази най-велика револю­ция от втората половина на ХХ век, която затвърди окончателно моите оценки за характера на „социалистическото“ общество и за пътищата на неговото преодоляване.

„Събитията“ – според мен – представляваха най-успешната до сега работническа револю­ция срещу държавния капитал и неговата диктатура. Основната причина за нея виждах в класо­вата борба между пролетариата и господстващата партийна, военно-полицейска и администра­тивна бюрокрация, или както я наричам – държавно-капиталистическа класа. Друга причина беше вътревидовата борба между фракциите или клановете на тази класа (ако използваме дар- виновата терминология). Третата е антиколониалната борба на източноевропейските народи срещу „съветската“ империя.

Революцията започна с една студентска манифестация на 23 октомври 1956 г., след което събитията поеха своя шеметен път. Опитите на унгарската ДС да спре революционната вълна с помощта на репресии, предизвика генерална стачка, която парализира цялата страна. Армията премина на страната на народа и отвори складовете си, за да го въоръжи. На 27 октомври черве­ната армия извърши едно първо нахлуване, опитвайки се да сплаши въстаниците. Вместо с цве­тя, тя беше посрещната с „коктейли молотов“, стрелба и протестни манифестации. Кремъл се видя принуден да даде заповед за изтегляне в покрайнините на красивата унгарска столица, за- щото бяха започнали побратимявания между въстаниците и руската армия, което заплашваше цялата империя с обгръщането ‘ и от пламъците на революцията. Тези маневри вдъхнаха кураж у привържениците на съборената диктатура и те прибързано се върнаха към изпитаните теро- ристически методи. Това само засили гневът на въстаналия народ, който се насочи срещу цент­ровете на властта – партийния дом и участъците. При обсадата на първия, бяха разстреляни ня­кои от укрилите се в него висши партийни функционери, макар че те напускаха своята крепост с бяло знаме в знак, че се предават. По улиците тълпата търсеше обутите в жълти обувки офи­цери на ДС и започна да ги беси по телеграфните стълбове. Казваха, че жертвите на това линчу­ване били само 260. Изплъзналите се от него чекисти, избягаха в съседните Румъния, Югосла­вия и Чехословакия, откъдето заговориха като „свидетели на ужасите и погромите, сътворени от побеснелите контрареволюционери“.

В хода на тези действия, въстаниците, предприеха ред инициативи в социалната и „поли­тическата“ сфери, които говореха сами за себе си. Появиха се два вида работнически съвети: в предприятията – производствени съвети и в населените пунктове – териториални. Най-големи- ят от последните беше Будапещенския работнически съвет. Производствените съвети, както со­чеше името им, трябваше да организират и пуснат в ход икономическата машина на производс­твото, а вторите – териториалните – да се превърнат в органи на самоуправлението, изземвайки всички функции на държавния апарат и на институциите и фактически изпразвайки от съдър­жание държавата, вместо да чакат „отмирането“ ‘и на… гръцките Календи. В това време, във висшите политически сфери на така озлочестената държава се разиграваше един безкраен кад- рил на непрекъснато включване на нови министри от всички стари партии и разширяване на ня­когашната коалиция на Унгарския Патриотичен Фронт и изключване от правителството на ста­рите просталински кадри. Всичко това едва ли имаше вече някакво значение, защото пълномо­щията на това правителство се свиваха все повече, никой не изпълняваше неговите наредби и скоро то щеше да представлява с’амо себе си, докато реалната сила все по-ясно преминаваше на страната на въоръжения и самоорганизиращ се унгарски народ.

Само че докато се разгъваха тия противоречиви процеси в унгарската революция, които бележеха мълниеносното редуване на нейните възходящи етапи (което в историята на револю­циите наричат ОЛЕВЯВАНЕ), господарите на империята и техните западни конкуренти започ­наха да схващат все по-отчетливо смъртоносната опасност, която тази революция представля­ваше за едните и другите. Докато Москва извършваше подмяната на несигурните войскови еди­ници с елитни части и азиатски сибирски дивизии, Англия и Франция извършиха най-голямата диверсия за отклоняване на вниманието на света в посока към Суецкия канал, който току що беше национализиран от Насър. Военните действия там не продължиха дълго, но се оказаха достатъчни, за да прикрият повторното нахлуване на руските танкове в Будапеща. Заглъхнали­те в оръдейната стрелба викове на Имре Наги за помощ и за намеса на ООН, бяха посрещнати само с лицемерни протести и… панихиди. От цялото поведение на „Свободния свят“ в най-го- лямата досегашна криза на Московската империя, можеше да се заключи, че е сключен нов Свещен съюз между „Великите сили“ или нов таен „Комитет за ненамеса“, който развърза ръ­цете на удушвачите на унгарската Социална революция.

На 4 ноември Будапеща беше окупирана от Червената армия, под чиито ботуши изпълзя­ха новите слуги на Кремъл. Янош Кадар прочете своята декларация, докато танкистите и чекис- тите довършваха последните гнезда на въоръжена съпротива. Новото правителство беше при­нудено да търпи още известно време стачките и работническите съвети, залъгвайки ги с преотс­тъпване на част от прерогативите си. Този измамен флирт с работническата класа трая, докато от пепелищата на разстреляния град възкръснаха разпадналите се репресивни „органи“ на дик­татурата и компартията под ново име. Тогава започнаха арестите, процесите при закрити врата и разстрелите с куршум в тила. Като неми свидетели на тези „събития“ – разказваше един ун­гарски емигрант, завърнал се в Будапеща след 1989 г. – бяха останали само ДВЕ ГРОБИЩА в съседство едно до друго. Запустялото и буренясало гробище на безименните революционери и подредените по военному и грижливо поддържани гробове на палачите…

За същността на Унгарската революция, освен по създадените от работниците съвети, мо­жеше да се съди и по два официални документа, които достигнаха до нас. Единият беше „Дек­ларацията“ от 4 ноември 1956 г. на новото „раб.-селско правителство“ на Янош Кадар, когото само преди ден казионната преса клеймеше, наред с Наги, като „контрареволюционер и измен­ник на каузата на социализма“. В нея се прокарваха подчертани паралели между „събитията“ в Унгария и Кронщадския „анархистически метеж“ от 1921 г. по време на който работниците и матросите бяха издигнали лозунга „За съвети без болшевиките“ през „третия етап на Руската революция“. Не по-малко красноречива беше и оценката на Ги Молле за „събитията“ и интер­венцията на „съветската“ армия. Секретарят на Френската социалистическа партия (S.F.I.O.) заяви, че Москва не е защитавала в Унгария някакъв имагинерен социализъм, а своите импери­алистически интереси и че нейната армия е потушила едно въстание на пролетариата, което има за свой прецедент Парижката Комуна от 1871 г.

РЕЗУЛТАТИТЕ И ПОУКИТЕ от тези събития също не получиха еднозначна оценка в на­шите килийни дебати. Ненамесата на Запада подейства като шок на моите съкилийници, особе­но на земеделците, които вярваха безрезервно на „Свободния свят“ и обещавания „Кръстоносен поход на Свободата“. Те считаха, че изпращането само на една рота американски парашутисти би спряла руската интервенция и не можеха да си обяснят защо президента Айзенхауер не изда­де такава заповед. (Това за ротата сигурно беше вярно, но то не отчиташе опасността от превръ­щането на унгарското огнище във всеобщ революционен пожар.) „Колегите“ преценяваха поту­шаването на унгарското въстание, пред безучастните погледи на „съюзниците“, като катастро­фа и предателство, докато то беше само избор на по-малката злина. Крахът на илюзорната вяра в похода на новите „кръстоносци“ ги доведе до заключението, че „божия гроб на свободата“ е изоставен, нашите народи са осъдени на робство и нищо не може да се стори срещу чугуненото „колело на историята“.

(От този момент отчаянието започна да овладява масата от затворниците, което предшес­тваше поголовната капитулация, настъпила през следващите години. Тези, които устояха и ос­танаха верни на идеалите на своята младост през трите десетилетия, които ни деляха от потъва­нето на болшевизма в небитието, се брояха на пръсти. Почувствали се изоставени окончателно, мнозинството заключи, че диктатурата „на пролетариата“ ще трае поколения и че не им остава нищо друго, освен да помислят за груповото си или поединично спасение. Капитулантските настроения ускориха масовото им „приобщаване“ към „народната власт“, чрез декларации в ко­ито оплюваха „подвелите ги водачи“ и обещаваха да се „включат с ентусиазъм в строителство­то на социализЪма“ или направо с декларации за… „секретно сътрудничество с органите“, т.е. за доносничество.)

Моите изводи бяха противоположни. Щом една студентска демонстрация, последвана от една генерална стачка и едно работническо въстание можаха за по-малко от 24 часа да ликви­дират диктатурата и на нейно место да създадат Съвети за самоуправление и управление на производството, това означаваше че държавният капитализъм е узрял за Социалната револю­ция.

Бях убеден, че щом революцията е възможна в една страна от колониалната периферия на империята, тя е възможна във всяка друга и в метрополията ‘ и. За да се предотврати поражени­ето на една локална революция, е необходимо да се работи с пропаганда и чрез акции на соли­дарност за верижното ‘и разпространение в другите колонии и в центъра на империята. За ус­пешното изпълнение на тия задачи, освен спонтанността, беше необходимо създаването в пред­революционния период на революционна организация. В условията на диктатура, на свръхпо- лицейщина и тотална мрежа от доносници, такава организация е мислима само като нелегална, устояваща срещу предателствата и ударите, които ще ‘и нанасят шпицкомандите на режима. Въпреки тях, тя трябва да може да се самовъзпроизвежда. За да се минимизира опасността от провали, нейната структура трябва да наподобява мрежа от съюзени „многоъгълници“ или ядра от революционери, връзките между които се осъществяват от най-опитните и устойчиви конс- пиратори. Както се вижда, аз отново се връщах към моята някогашна организационна идея, ка­то сега сред основните задачи в предреволюционния и революционен период, виждах елимини­рането или ако трябва да използвам езоповия език на копоите „неутрализирането“ на щатните или нещатни доносници, провокатори и предатели, възстановяване на разрушените „многоъ­гълници“ и разширяването или свиването им, съобразно текущите нужди на революционната борба.

В революционния период, считах, тя трябва да е в състояние да се ориентира бързо в обс­тановката, да определи най-важните задачи на момента и да увлече или въвлече масите в изпъл­нението им.

Ако, въпреки всичко, революцията претърпи поражение, организацията трябва да го пре­върне в пирова победа за диктатурата или за войските, които ще й окажат помощ, съобразно клаузите на Варшавския пакт или двустранните договори и спогодби. КАК? – това подлежеше на обсъждане.

Когато дадох на бай Иван да прочете написаното, срещнах в погледа му одобрение, но ми каза, че най-труден за разрешение въпрос, си остава организационният, който далеч не беше са­мо технически. От най-голямо значение, считаше той, са хората, които биха се нагърбили с не­го и които трябва да са съвършено наясно с какъв противник си имат работа…

На Христо Бъчев не дадох последната част, защото ценях ума му, но се съмнявах в устой­чивостта му. Когато прочете моя „трактат“ и ми го върна, той каза заядливо, че това са удари с ленинските камъни по сталинските глави. Не исках да влизам в спор по последното, защото считах, че въпреки огромната му ерудиция, няма необходимата подготовка за подобен диспут. Мишо Петков получи само първите три глави и единствената му забележка беше, че приживе на Йосиф Джугашвили, подобни революции и дори само протестни демонстрации били невъз­можни.

Попитах го вярвал ли е в… безсмъртието на тирана?

– Защо ми задаваш такъв въпрос – ме попита младият тогава социалдемократ.

– Защото – отговорих, – ако само Сталин беше проблема, тогава всичко би било безкрай­но по-лесно. Нали знаеш, че не друг, а самият той казвал: „Няма човек, няма проблем!“

След като революцията беше смазана, „нашите“ началства отново се върнаха. Изживени­ят страх се беше превърнал в още по-силна озлобеност и настървеност. Приличаха на оси от ритнато гнездо. Един ден Ташо посети килиите ни, навярно с желание да провери настроенията ни. Заговори най-близкостоящия до него Струнджев, който се оплака от режима, на който сме подложени, и от отношенията на надзирателския персонал и „кофтитата“. Ташо му отговори, че при определени обстоятелства диктатурата на пролетариата ставала чужда на всякаква дребно- буржоазна сантименталност и може да прибегне до крайни мерки срещу народните врагове.

– Така че – заключи управителят на „Касапница Ташо Карамитев“, както сполучливо Бо­рис Струнджев беше кръстил пазарджишкия затвор, – бъдете благодарни и за това, че сме ви оставили възможността да замърсявате въздуха в Народната ни република.

Не се сдържах и му казах, че би било добре ако такива „пролетарски диктатори“ като не­го проявяха тази си смелост не срещу вързани хора, а например срещу въстаниците в Унгария.

Като ужилен Ташо ме запита откъде знам какво е станало в Унгарската народна републи­ка, след като са ни забранени вестниците? Отвърнах му:

– Стъпките на Историята се чуват и без вестници.

По-долу слагаме превод на публикацията на CrimethInc.

Миналата седмица хиляди тийнейджъри излязоха по улиците на френски градове, сблъсквайки се с полицията. Те протестират срещу непоносимите условия в училищата и унищожаването на бъдещето си. Това е обещаващ знак: вниманието се измества от привидно неудържимия възход на крайната десница към въпроса как хората могат да се организират и защитят на местно ниво. Нашите кореспонденти в Париж разследват ситуацията подробно.

Още едно безпрецедентно лято, с рекордни жеги , суши и горски пожари в цяла Европа, подчертава отчаяната ситуация, в която всички се намираме днес. Междувременно политици от всякакъв вид и техните техно-индустриални спонсори продължават да си затварят очите за случващото се, тласкайки ни към катастрофа в името на „прогреса“.

Надявайки се да сложи край на тези екологични бедствия, френското правителство бързо насочи вниманието си към други приоритети. Предстоящите месеци представляват решаващ преходен период за Еманюел Макрон и неговия кабинет, тъй като те ще сложат край на втория му президентски мандат и ще поставят началото на нова политическа ера във Франция. Кандидатите вече се борят да наследят Макрон в началото на май 2027 г.

На фона на този политически спектакъл, на фона на все по-тревожния възход на крайнодясната партия „Национален обединение“ (бивша „Национален фронт“), е особено важно и символично, че тийнейджърите започнаха да се организират на местно ниво за собствена защита. Това движение набра скорост миналата седмица, когато вълна от училищни блокади, демонстрации и бунтове заля Франция, изненадвайки всички.

Разрешение за убийство?

Откакто Макрон беше избран за президент за първи път през май 2017 г., авторитарните и крайнодесни идеологии станаха още по-доминиращи във френския политически дискурс по въпросите на сигурността, имиграцията и икономическата и социалната политика.

Тази политическа промяна към още по-агресивна форма на управление доведе до ескалация на държавното насилие срещу социалните движения и въстания, възникнали оттогава. От изгонването на комуната ZAD в Нотр Дам де Ланд през 2017 г. до бунтовете след убийството на Нахел Мерзук през 2023 г., да не говорим за движението „жълти жилетки“ и експерименталните блокировки по време на пандемията от COVID-19, ние преживяваме бързо потъване в свят на наблюдение, репресии и загуба на лични свободи. И днес това се превърна в новата нормалност.

Именно в този вече задушаващ контекст, през юли миналата година, френското правителство реши да гласува нов законопроект, който предоставя на полицейските служители по-голяма свобода да използват огнестрелни оръжия без последствия – искане, което крайната десница настояваше от години. Ако бъде приет, този закон може да създаде опасен прецедент , като установи „презумпция за „законно използване на огнестрелни оръжия“ от полицията и жандармерията „при изпълнение на служебните им задължения“.“

С други думи, не само полицейските служители ще могат свободно да използват оръжията си във всяка ситуация, в която твърдят, че се страхуват за живота си или за живота на други, но и властите вече няма да е необходимо да доказват, че служителите са действали в рамките на закона, както се изисква днес. Тежестта на предоставяне на доказателства, че употребата на огнестрелни оръжия е била неоправдана, вече ще падне върху самите жертви и техните семейства. Вече е ясно, че този нов закон е законодателен инструмент, който позволява на правоприлагащите органи – и следователно на държавата – да прикриват бъдещи убийства.

Нежелаейки да позволят подобен закон да бъде приет без съпротива, политическата опозиция и радикалите, които с право нарекоха тази инициатива „лиценз за убийство“, решиха да организират мащабни демонстрации и митинги в цяла Франция през уикенда на 18-20 септември. Хиляди хора участваха в тези протести в различни големи градове , обединявайки сили с леви политици, организации за правата на човека като Amnesty International и Лигата за правата на човека, както и различни синдикати на адвокати и съдии.

Междувременно онлайн се разпространи друг призив за действие, който използва напълно символиката и организационните тактики на движението „Жълти жилетки“. Произходът на този призив остава неясен, тъй като някои вестници предполагат възможността социалните медии умишлено да са били наводнени с акаунти с изкуствен интелект, за да се популяризира това послание. Въпреки това медиите и политиците започнаха активно да коментират евентуално възраждане на движението „Жълти жилетки“ на фона на покачващите се цени на горивата и общите разходи за живот. Независимо дали са слухове или не, призивът за излизане на улицата на 17 октомври 2026 г. вече се е разпространил и само времето ще покаже дали отчаянието и гневът на хората могат да предизвикат нов вдъхновяващ импулс.

Нарастващо недоволство…

От средата на септември недоволството бавно нараства и в друга част от обществото. Отегчени от условията на образованието си, някои ученици от гимназията решават да блокират входовете на училищата си, като най-накрая гласът им се чува. В ранните етапи на това, което само няколко дни по-късно ще се превърне в национално движение, само няколко училища тук-там стачкуват, което не дава осезаеми резултати и не предизвиква безпокойство сред властите.

Сред различните изисквания на студентите могат да се откроят следните основни точки:

Намаляване на броя на учениците в класовете.

През годините размерът на класовете непрекъснато се е увеличавал и днес съотношението учител-ученик от 30 до 35 ученици е станало нещо обичайно. Това пряко влияе върху способността на всеки ученик да усвоява учебната програма със собствено темпо.

Намаляване на броя на учебните часове седмично.

Въпреки че Франция е известна с честите си и продължителни училищни ваканции, стандартният учебен ден за учениците в лицеите е изключително дълъг – понякога от 8:00 до 18:00 часа. В резултат на това академичното натоварване варира от 28 до 35 часа седмично, в зависимост от нивото на класа и избраните предмети.

Ремонт и обновяване на инфраструктурата на лицея.

Подобно на териториалното неравенство в цялата страна, лицеите възпроизвеждат социална стратификация. Докато училищата в богатите райони нямат проблеми с материалното осигуряване, тези в бедните квартали буквално се рушат. Например, в някои тоалетните постоянно не работят, липсва отопление и адекватна изолация през зимата, а покривите текат по време на дъждовните сезони.

Анулиране на системата Parcoursup.

„ParcourSup“ е управлявана от правителството онлайн платформа, чрез която завършилите студенти са длъжни да подават заявления за продължаващо образование. Създадена през 2018 г., тази система позволява на студентите да създадат „списък с желания“ и да кандидатстват за висше образование и професионални програми в университети и колежи. Задвижвана от алгоритми, платформата е силно критикувана от стартирането си заради липсата на прозрачност в критериите, по които тези заявления се одобряват или отхвърлят. Това създава огромен стрес и ожесточена конкуренция: кандидатите с по-високи резултати лесно си осигуряват места, докато други рискуват да останат без никакви възможности след завършване на гимназия. Това за пореден път доказва, че този компютъризиран формат за подбор само изостря социалното неравенство.

Наемане на достатъчен брой заместващи учители.

Учениците масово се оплакват, че когато основният учител се разболее, често няма заместник. Това води до ситуации, в които учениците прекарват седмици без уроци по определен предмет – дори ако този предмет е включен в окончателния национален зрелостен изпит.

Всички гореспоменати оплаквания на учениците са пряка последица от години на преструктуриране на образованието, съкращения на бюджета и неолиберални реформи. Все повече държавни училища се управляват като частни компании и са принудени да се конкурират помежду си в надпревара за „ефективност“.

Но това не означава, че без съкращения на бюджета и неолиберални реформи, училищната система би била желана или привлекателна. При капитализма образователната система служи като инструмент за принуда на държавата, начин за потискане на нашата индивидуалност, опитомяване на бунтарския ни дух и желания и превръщането ни в покорна работна сила, която да бъде експлоатирана доживот.

…И пламъците избухнаха в пламъци

До понеделник, 28 септември, призивите за координирани действия в по-голям мащаб най-накрая започнаха да се разпространяват сред студентите. Рано сутринта студентите започнаха да блокират входовете на сградите си, издигайки импровизирани барикади, използвайки каквото им попадне, а в някои случаи и подпалвайки кофи за боклук. Някои от тези блокади може да са били инициирани от студентски съюзи или малки политически организации, но в други действията очевидно са били лични усилия на малки групи от най-мотивираните студенти. Вирусните изображения в социалните медии очевидно помогнаха за разпространението на информацията, предизвиквайки ефект на доминото сред тийнейджърите: „Вижте какво правят в онзи лицей! Нека направим същото!“ Този първи ден на протестите зададе тона за следващата седмица, тъй като движението се разпространи отвъд Париж и неговите предградия.

На следващия ден, докато учители, медицински работници, пожарникари и други служители в публичния сектор стачкуваха и демонстрираха с хиляди в различни градове срещу поредния кръг от бюджетни съкращения и за по-високи заплати и по-добри условия на труд, ученици от гимназията засилиха натиска, организирайки протести пред четиристотин училища в цяла Франция и напълно блокирайки около четиридесет от тях.

Без миг колебание, Лоран Нунес – настоящият министър на вътрешните работи и бивш префект на полицията в Париж от 2022 до 2025 г. – реши да потуши зараждащото се движение с груба сила. Полицейски части бяха разположени в гимназиите, за да разпръснат тийнейджърите и да премахнат барикадите. Както се очакваше, тази стратегия провокира жестоки сблъсъци между ученици от гимназията и пълноценна полиция за борба с безредиците.

По време на сблъсъците полицията масово използва сълзотворен газ и изстреля гумени куршуми по ученици, докато групи тийнейджъри и млади хора оказаха съпротива, замеряйки силите за сигурност с камъни, бутилки, фойерверки и други предмети. До края на втория ден на протестите в цяла Франция бяха задържани над 400 души, като официални източници съобщават, че две трети от тях са задържани под стража.

Въпреки това, бруталните репресии не сломиха волята на студентите, които решиха да продължат борбата и в сряда, 30 септември, организираха масова блокада на лицеи. Сблъсъците с органите на реда продължиха да ескалират, а блокадите и други действия се разпространиха в много големи градове. Това принуди министъра на вътрешните работи официално да признае същата нощ, че въпреки неговите твърдоглави методи, студентското движение набира скорост и се разраства. На 30 септември полицията задържа 625 души по време на сблъсъците . Първите доказателства за полицейско насилие се появиха онлайн: най-малко трима студенти бяха сериозно ранени от полицейско оборудване за борба с безредици.

В четвъртък, 1 октомври, студентите продължиха самоорганизацията си. За първи път от началото на движението, някои университетски студенти решиха да се включат в борбата, въпреки че не бяха толкова многобройни или толкова решителни, колкото по-младите им другари. Около 900 демонстрации, бунтове и блокади се проведоха в цяла Франция . Властите съобщиха за опити за палежи както извън, така и вътре в някои сгради; поради обширни щети от пожара, един лицей в Нант ще остане затворен за един месец. На този ден студентите успяха да парализират напълно най-малко 160 лицея и да блокират достъпа до 30 университета. Този ден на интензивни протести завърши с близо 2000 нови ареста, с което общият брой на арестуваните и задържани студенти от началото на седмицата достигна близо 3000.

Запазване на властта на всяка цена

Същата нощ правителството осъзна, че неспособността му да овладее студентските и ученическите вълнения вкарва страната в поредна политическа криза.

За да си възвърнат контрола над ситуацията, властите взеха редица прибързани решения:

• На следващия ден министър-председателят свика извънредно заседание на кабинета, за да обсъди планове и стратегии за потушаване на вълненията, твърдейки, че ситуацията е ескалирала от студентско движение с блокади на лицеи в неконтролируема вълна от градско насилие.
• Министърът на образованието публично обяви, че 400 лицея ще бъдат затворени в петък „поради съображения за безопасност“ – или поради невъзможността да се гарантира безопасността на персонала и учениците, или просто поради щети на имущество. Учениците, които не могат да посещават занятия присъствено, ще бъдат прехвърлени на дистанционно обучение. По този начин правителството отново използва стратегии, усъвършенствани по време на пандемията от COVID-19, в съвсем различен контекст.
• Министърът на образованието обяви също, че ще се срещне с представители на студентските съюзи и политически организации, за да чуе техните искания и да намери колективни решения на кризата. Чрез организирането на срещи с така наречените „говорители“ правителството се надява да отслаби движението, като вбие клин между „добрите“ студенти с легитимни искания от едната страна и „бунтовниците“ и „бунтовниците“ от другата.
• Ръководителят на Министерството на вътрешните работи предостави на правоохранителните органи официален списък с лицеи, класифицирани от службите за сигурност като „високорискови“. Само в Париж 13 лицея са включени в този списък. Това показва, че правителството е идентифицирало потенциални заплахи за съществуващия ред и се готви да направи всичко възможно, за да ги неутрализира.
• Министърът на правосъдието свика главните прокурори, за да обсъдят съдебни действия срещу всички задържани студенти. Много е вероятно правителството да се опита да ускори тези дела в съда, като иска възможно най-суровите присъди, за да даде пример на тези смели млади хора.

Всички тези изявления обаче едва смекчиха интензивността на студентския бунт. Протестите, блокадите и сблъсъците с полицията продължиха в цялата страна в петък, 2 октомври, чак до края на седмицата.

След седмица на политически вълнения, белязани от широко разпространено разрушаване на имущество, сблъсъци с полицията и сурови репресии, както и с първите започнали съдебни процеси, политици от всякакъв вид се опитаха да се възползват от ситуацията, като за пореден път потвърдиха дългогодишните си позиции.

Така Марин льо Пен, лидер на крайнодясната партия „Национален сбор“, заяви необходимостта от приемане на нов закон срещу „участниците в безредици“, за да се потискат по-ефективно онези, които унищожават имущество и оказват съпротива на полицията. Правителството на Макрон от своя страна осъди „насилието“ и за пореден път изигра класическата карта на разделяне на протестите на „правилни форми“ и „непростими методи“, като едновременно с това обвини така наречената „крайно лява“ държавна партия за всичко случило се.

В неделя, 4 октомври, правителството официално обяви , че над 400 гимназии в цяла Франция ще останат затворени на следващия ден, тъй като условията за безопасност все още не могат да бъдат гарантирани. Министърът на образованието заяви, че от началото на протестите „24 образователни институции са били опожарени или вандализирани, а 78 служители в образованието са били ранени“.

Какво следва?

Медиите в момента са залети от репортажи за събитията от понеделник, 5 октомври. Според текущите оценки, близо 1000 души са били задържани този ден, протести или блокади са се провели в 589 гимназии (240 училища само в района на Париж), а 65 служители на реда са били ранени при сблъсъци с демонстранти. Всичко това показва, че протестите не показват признаци на отшумяване.

С дълбока тъга научихме, че на 5 октомври в Ленс 15-годишно момче загуби ръката си, след като вдигна шокова граната, използвана от силите за сигурност срещу протестиращи. Един от тримата ранени ученици миналата седмица получи счупена челюст, след като беше прострелян от упор с гранатомет. 14-годишно момче в момента не може да си отвори устата: ударът изби всичките му долни зъби и счупи горните. Друго 16-годишно момче, ранено миналата седмица, загуби око, след като полицай го простреля в лицето с гумен куршум.

За съжаление, тъй като правителството не желае да отстъпи и иска да си възвърне контрола с всички необходими средства, полицейското насилие само ще ескалира. През следващите дни на сблъсъци вероятно ще се наблюдава увеличение на броя на тежко ранените. Според официални източници, 215 студенти, 85 образователни работници и – както се твърди – 715 служители на реда са ранени от началото на протестите. Тези цифри са изкривени в полза на полицията: държавата не прави разлика между „опасните“ наранявания (като натъртвания на кокалчетата) и осакатяванията, докато повечето ранени протестиращи или не смеят да потърсят медицинска помощ, или крият факта, че са били ранени от полицията. Нанасянето на наранявания и психологическа травма на хората е единственото решение, което държавата е намерила за поддържане на крехката илюзия за ред. Полицията и правителството не съществуват, за да ни защитават.

От началото на студентските вълнения са задържани 5060 души, включително 4406 непълнолетни и 654 възрастни. Към днешна дата са повдигнати обвинения на 1802 лица: 1483 непълнолетни и 319 възрастни. От тях 14 са в предварителен арест – 10 възрастни и 4 непълнолетни.

В момента всички са напрегнати, очаквайки третия акт от тези студентски протести. Във вторник, 6 октомври, се отправя още един призив за присъединяване към студентите по улиците . В знак на солидарност представители на различни сектори вече планират блокади в други части на Франция.

Никой не може да предвиди какво ще се случи по-нататък или дали настоящата вълна от политически вълнения ще продължи да набира скорост, да се събира отново и да се разширява до 17 октомври – датата на следващия национален призив за излизане на улицата. Никой не знае дали движението ще намери ресурсите, за да оцелее при бруталните държавни и полицейски репресии, с които се сблъсква.

Само едно е сигурно: нищо не е предопределено. Смелостта на учениците и студентите, участващи в това движение, трябва да вдъхнови всеки от нас да действаме сега и да продължим напред, борейки се въпреки всички трудности за един по-добър свят!

Обвиняват ги, че са безотговорни деца. Че са черни ислямисти. Че са мързеливи търтеи. Че нападат отрудените дребни бизнесчета. Че са слуги на чужди интереси. Че съсипват Франция, Европа и Бялата християнска цивилизация…

Човек лесно може да види, стига да поиска, че процесите са далеч по-сложни и многообразни. Всеки, който иска да представи едностранна снимка, може лесно да си намери материал. Твърде много хора снимат твърде различни неща, за да може всичко да се проследи и анализира добре.

Но тук ви предлагаме да гледате филма от 2023та, който преведохме малко по-късно. Той е направен от участници в процесите през 2018, от собствения им снимков материал и собствените им наблюдения. Без да претендира за изчерпателност, той разкрива поглед отвътре, който дори самите участници не могат да придобият, докато времето не отмине напред. Може би недалечното минало може да ни помогне по-добре да си представим и разберем настоящето.

Желаем ви приятено и плодоворно гледане.

(видеото е със субтитри на български език, ако не ви излизат автоматично, трябва да ги включите от бутоните за настройки долу вдясно)

§59. ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО ИЗМЕРЕНИЕ – ОТ РАЗПАДАЩИТЕ СЕ ИМПЕРИИ КЪМ КОНГРЕСА НА СВОБОДНИТЕ КОМУНИ

59.1. Защо Интернационалът е по-важен от всякога

Капитализмът никога не е бил само национална система. Той е глобален хищник, който преминава границите с лекотата на виртуалните пари и контейнерните кораби. Държавите са негови управители, но те се конкурират помежду си за по-изгодни условия за капитала – и именно тази конкуренция разкъсва интернационалното статукво.

Ние сме свидетели на края на еднополюсния свят (американската хегемония) и на издигането на нови центрове на сила (Китай, Индия, разпадащият се ЕС, реваншистка Русия, възраждащ се глобален Юг). Това не е повод за радост – това е обективна предпоставка за война и хаос. Но също така е прозорец за интернационална революционна координация, защото империите са заети да се сражават една срещу друга и отслабват взаимно.

Нашата задача не е да заставаме на страната на една империя срещу друга – това е пътят към национал-предателството и катастрофата. Нашата задача е да използваме междуимпериалистическите противоречия, за да изградим своя собствена интернационална структура, която да бъде алтернатива на ООН, на Световната банка, на МВФ, СТО и на всички глобални институции на капитала.

58.2. Какво НЕ трябва да правим – грешките на старите Интернационали

Преди да кажем какво трябва да правим, нека си припомним какво не:

58.2.1. Първият Интернационал (1864–1876) се разпадна, защото беше разкъсван от борбата между марксисти и бакунисти. Вместо да работи върху практическите форми на съпротива (Бакунин правеше точно това!), той се самоунищожи в доктринални спорове. (Споровете не бяха доктринални!) Урок: Интернационалът трябва да бъде платформа за действие, а не теологичен събор.

Вторият Интернационал (1889–1916) се разпадна, когато националните социалдемократически партии гласуваха военните кредити на своите правителства в началото на Първата световна война. Патриотизмът уби интернационализма. 

Урок: Без революционно пораженство – без отказ да защитаваме „нашата“ империя срещу „тяхната“ – интернационалът е мъртъв.

Третият Интернационал (Коминтерн) (1919–1943) беше инструмент на болшевишката държава, която подчиняваше революционните движения на интересите на СССР. Той не беше интернационал на свободата, а интернационал на новата империя. 

Урок: Всяка централизирана, йерархична интернационална структура ще бъде узурпирана от най-силната национална фракция.

Четвъртият Интернационал (троцкистки) остана маргинален и сектантски, защото се занимаваше повече със собствената си чистота, отколкото с реалната борба на масите. 

Урок: Интернационалът трябва да бъде отворен, гъвкав и ориентиран към реалните конфликти, а не към ритуалната чистота.

Ние няма да повтаряме тези грешки. Нашият Интернационал няма да бъде партия, няма да бъде държава, няма да бъде йерархия. Той ще бъде мрежа от мрежи – децентрализиран, федерализиран, асоциативен.

58.3. Структурата на Интерконтиненталния конгрес на свободните комуни

Ние не строим нова ООН. Ние строим анти-ООН – не като огледален образ, а като негова пълна противоположност.

А) Принципи на Конгреса:

1. Децентрализация – Конгресът няма постоянна столица, няма генерален секретар, няма бюрократичен апарат. Той се събира на различни места (континенти, региони) според нуждите. Всяко събрание избира временен координационен комитет, който се разпуска след приключване на мандата си.
2. Федерализъм, а не централизъм – Конгресът не налага решения на своите членове. Той е форум за обмен на информация, координация на паралелни действия и изработване на общи принципи. Решенията са задължителни само за онези, които са ги подписали доброволно. Всяка комуна, всяка клетка, всеки регион може да се откаже от дадено решение, ако противоречи на местните условия.
3. Прозрачност за членовете, непроницаемост за врага – Вътрешните дебати на Конгреса са достъпни за всички участници (чрез криптирани платформи). Но врагът не знае нито кога, нито къде, нито какво ще се обсъжда – защото комуникациите са защитени и срещите са на сигурни места.
4. Доброволност и взаимност – Никой не плаща членски внос. Никой не получава заплата от Конгреса. Участието е акт на солидарност, а не на професионализъм. Но това не значи аматьорство – всяка делегация идва с конкретни умения, информация и ресурси, които споделя с останалите.

Б) Нива на интернационалното изграждане:

За да не се загубим в абстракции, започваме отдолу нагоре:

1. Локални комуни – това са кварталните, фабричните или селищните съвети, които вече действат в рамките на националните държави. Те са основната единица. Те се самоуправляват, решават конкретни проблеми и изграждат взаимопомощ.
2. Регионални федерации на комуните – когато няколко комуни в рамките на един географски или икономически регион (напр. Баскония, Каталуния, Северна Италия, Рурска област, Квебек, Калифорния) започнат да координират действията си, те образуват регионална федерация. Тя не е държава – тя е мрежа за обмен на продукти, ноу-хау и отбрана.
3. Национални конфедерации – там, където регионалните федерации обхванат цялата територия на дадена нация (примерно Испания или Франция), те образуват национална конфедерация, която действа като координатор на национално ниво. Тя няма власт да заповядва, но може да организира общи стачки, протести и икономически блокади срещу националното правителство.
4. Континентални асоциации – когато националните конфедерации от един континент (Европа, Азия, Америка, Африка) започнат да си сътрудничат, те образуват континентална асоциация. Тя се занимава с проблемите, които надхвърлят националните граници: екологични катастрофи, миграционни потоци, транснационални корпорации, военни конфликти.
5. Интерконтинентален конгрес – това е най-широкообхватната организация, но не като властова йерархия, а като последна инстанция на координация. Той се събира веднъж на няколко години (или при спешни кризи), за да обсъжда глобалните стратегии. Той няма право да налага решения – само да предлага и препоръчва.

В) Как се преодоляват границите – практически стъпки:

1. Криптирани платформи за обмен – създаваме защитена мрежа (подобна на Tor, но с наши протоколи), която позволява на комуни от различни континенти да обменят информация, да координират стачни действия, да споделят разузнаване за корпоративните и държавните планове.
2. Куриерски и логистични мрежи – за материалите, които не могат да минат през цифрови канали (оръжия, медицински консумативи, печатни материали), изграждаме физически мрежи от доверени хора, които пресичат граници с „невидими“ товари – чрез кораби, камиони, влакове, дори пощенски пратки.
3. Обучение и стажове – активисти от един континент отиват в друг, за да учат от местния опит: как се организират протести при тотално наблюдение, как се изграждат паралелни икономики, как се поддържа моралът при репресии. След това се връщат и прилагат наученото у дома.
4. Солидарни бойкоти и стачки – когато една комуна или регион бъде атакувана от държавата, останалите обявяват икономически бойкот на тази държава: спират да купуват нейни стоки, блокират нейните кораби в пристанища, отказват да обслужват нейните граждани в хотели и ресторанти. Това е модерната версия на „общата стачка“ – но вече не само национална, а глобална.
5. Паралелни „посолства“ – в градове, където комуните са силни, те откриват „информационни центрове“, които служат като неофициални представителства на Интернационала. Те не са признати от държавите, но са признати от другите комуни. Те издават „паспорти на свободната комуна“ – не като официални документи, а като знак за принадлежност и защита.

58.4. Интернационалът като противовес на империите и ООН

ООН днес е параван за имперските интереси – Съветът за сигурност е клуб на победителите от Втората световна война, който не допуска никаква реална промяна. Световната банка, МВФ и СТО са оръжия за неоколониално поробване. Ние не търсим място в тях – ние ги правим иррелевантни.

Как? Като изграждаме реална алтернативна контравласт:

• Когато ООН обсъжда климатичните промени, ние вече имаме комуни, които са преминали на 100% възобновяема енергия и споделят технологиите си без патенти.
• Когато Световната банка отпуска заеми за „развитие“ при грабителски условия, ние вече имаме взаимни фондове, които дават безлихвени заеми на общности, които искат да се освободят от зависимостта.
• Когато империите подготвят война, ние вече имаме мрежи за отказ от военна служба, за убеждаване на войниците да дезертират, за създаване на „мирни зони“, които никой не посмява да атакува, защото цялата планета ще ги наблюдава. И да не забравяме: работим за пораженството на “нашата” империя и създаваме бойни групи/колони за гражданска война на “колибите срещу палатите”

Това не е утопия. Това е политика на фактите. Ние изграждаме нови факти, докато старите институции гният. В момента, в който достатъчно хора на планетата признаят Конгреса на свободните комуни за по-легитимен от ООН, ООН ще се превърне в музеен експонат.

58.5. Как да се справим с национализма и сектантството – най-големите пречки

Всяка интернационална инициатива се разбива в две скали: национализмът (който казва „първо нашата страна“) и сектантството (който казва „ние сме единствените истински революционери“).

Национализмът се преодолява не чрез морализаторски проповеди, а чрез практическа солидарност. Когато френските комуни помогнат на испанските с храна по време на криза, когато аржентинските активисти споделят тактики за киберзащита с индийските, национализмът губи своята привлекателност. Хората започват да се възприемат като част от едно семейство, което се бори срещу общ враг.

Сектантството се преодолява чрез отвореност и конкретика. Ние не питаме „ти анархист ли си или марксист?“. Ние питаме: „Можеш ли да помогнеш с хакерски умения?“, „Имаш ли медицинско обучение?“, „Готов ли си да блокираш пътя на полицейските коли?“. Практиката събира това, което доктрините разделят.

Но това не значи безпринципност. Ние имаме един ясен принцип, който не подлежи на компромис: никаква власт над човека. Всеки, който идва с идеята да установи „своята“ диктатура, няма място при нас. (Мястото му е в “Отвъдното”!) Това е червената линия, която ни отличава от всички авторитарни „левичари“.

58.6. Конгресът на свободните комуни – не като институция, а като процес

За да избегнем бюрократизацията, ние възприемаме процесуален модел:

• Конгресът не е събитие – той е непрекъснат дебат в криптирани форуми, който се материализира във физически събрания само когато е необходимо.
• Решенията не се приемат с мнозинство – а с консенсус чрез дълги обсъждания. Ако няма консенсус, всяка комуна действа според собствената си преценка, но се задължава да не вреди на останалите.
• Всяка комуна може да излезе от Конгреса по всяко време – без санкции, без обвинения в „предателство“. Това е свободата на асоциацията, която ние проповядваме и практикуваме.
• Всяка комуна може да предложи нови членове – но приемането става само с консенсус на съседните комуни, които познават местните условия.

Този модел не е бърз, не е ефикасен в бюрократичния смисъл – но той е издръжлив. Той не може да бъде разбит с един удар, защото няма център. Той не може да бъде корумпиран, защото няма постоянна власт.

58.7. Интернационалът като подготвителен етап за перманентната революция

Интернационалното измерение не е само помощно средство – то е същността на нашата борба. Защото капитализмът е глобален, защото държавите са глобални, защото екологичната криза е глобална – и защото революцията, ако не е интернационална, няма да оцелее повече от няколко седмици.

Историята ни учи: испанските анархисти бяха смазани, защото бяха изолирани – нито една голяма държава не ги подкрепи, а болшевиките им нанесоха удар в гърба. Кронщад падна, защото светът не знаеше, че там се води революция. Унгария 1956 беше потушена, защото нямаше международна солидарна стачка, която да спре съветските танкове.

Днес ние имаме средствата да променим това. Когато една комуна бъде атакувана, ние можем да парализираме глобалните вериги на доставки, да блокираме финансовите потоци, да залеем световните медии с информация, която разобличава агресора. Това не е военен съюз – това е мрежа за взаимна сигурност, която прави агресията срещу която и да е част от нас твърде скъпа.

58.8. Финал – от империите към човечеството

Ние не строим нова империя. Ние строим свет, в който империите са невъзможни. Нашият Интерконтинентален конгрес не е ново правителство – той е връзката, която държи заедно свободните хора, докато старите държави се разпадат/унищожават.

Когато дойде моментът – а той идва – ние няма да бъдем изненадани. Ние ще бъдем готови. Защото вече сме започнали да градим мостовете, които ще свържат комуните от петте континента. Защото вече сме започнали да учим езиците, да разбираме културите, да споделяме болката и надеждата.

И когато последният президент, последният министър, последният директор на корпорацията разбере, че никой вече не се подчинява на заповедите му – тогава ще знаем, че Интернационалът не е просто лозунг. Той е реалност.

Преход към §60: След като изградихме теорията на революцията (§56), фронтовете (§57), организацията (§58) и Интернационала (§59), остава един последен въпрос: Как да живеем днес, докато чакаме утре? – §60 ще се занимае с ежедневието на революционера – с психологическата устойчивост, с поддържането на увереността, с това как да не изгорим преди време и как да останем хора в свят, който ни прави роботи.

В последният обзор, който са направили, се забелязват две тенденции:

• случаите на организирана и твърда съпротива се обособяват в определени региони
• съпротивата срещу държавния терор започва да минава под националистически флаг

Трудно е да се обяснят отдалеч тези явления. Лично аз мога само да предположа, че допринасят различни фактори – силният натиск на властта върху „нечистите“ етноси; самата етническа принадлежност на съпротивляващите се; неуспехите на фронта; близостта до фронтовата линия или границата… Но несъмнено оценката на другарите, че идейната капитулация на по-голямата част от анархисткото движение пред военната пропаганда допринася за идейната капитулация на потиснатите класи пред национализма, заслужава доверие.

Златко

По-долу представяме пълния текст на публикацията им:

Дейността на нашите медии зависи единствено от тяхната аудитория. Моля, подкрепете работата ни на тази страница за набиране на средства за по-нататъшно отразяване на теми, които са забранени или невидими за прокапиталистическата преса. Много благодаря на всички!

Дългото, горещо лято официално приключи преди месец, но ехото му продължава да отеква в цялата страна. С наближаването на зимата – обещаваща да бъде най-суровата от 1991 г. насам – стотици хиляди или дори милиони хора са притиснати в ъгъла и доведени до такова състояние на пълно отчаяние, че вече не мислят за последствията.

Няма положителни перспективи: ако не бъдете убити на място, много вероятно е да бъдете затворени – и по всяка вероятност никой дори няма да знае името ви. Няма международна солидарност; дори ако името ви стане известно, никой от чуждестранните антимилитаристи, които четат този обзор, няма да се появи в посолства или други правителствени мисии, за да ви подкрепя. Всичко, което остава, е отчаяното желание да продадете живота си скъпо.

Още миналата есен отбелязахме, че преките антивоенни действия в Украйна се концентрират в някои райони. Това лято тази тенденция се засили.

Например, късно вечерта на 14 юни, на булевард „Балзак“ в Троещина – труден квартал в Киев – избухна масов сблъсък между патрулна полиция и служители на териториалния наборен център (ТЦК) след опит за насилствено задържане на мъж в набирателна възраст. Според полицаите, шофьорът е извършил нарушение на правилата за движение и се е опитал да избяга; по време на задържането си той е блъснал патрулен полицай и впоследствие се е оказало, че е нарушил и законодателството за мобилизация. На мястото на инцидента се събра тълпа от няколкостотин души, които скандираха „Срам!“ и частично блокираха движението, за да попречат на служителите. И двете страни използваха сълзотворен газ, а протестиращите повредиха служебен автомобил. В крайна сметка задържаният мъж беше успешно отведен и транспортиран до ТЦК:

На 29 юли Киевската градска комисия съобщи за друг нашумял инцидент: по време на военномедицинския преглед в Подолската районна комисия, млад мъж, насилствено отвлечен от улицата, намушкал смъртоносно хирург. Тя била на 65 години. Според прокуратурата, 31-годишният мъж поискал обстоен преглед, оплакал се от зъбобол и поискал да бъде освободен за няколко дни. „След като разбрал, че е обявен за годен за служба, мъжът нанесъл около 17 хаотични прободни рани по гърдите, врата и ръцете на лекарката. Носил ножа в чантата си. Жената починала на място от нараняванията си.“ След тази новина мнозина се надяваха, че касапите в бели престилки най-накрая – поне от време на време – ще си спомнят Хипократовата клетва. Изглежда, че не е така; останалите ще продължат да се присмиват на молбите за диагноза, докато и те не се натъкнат на нещо остро и заострено.

Виница е център на съпротива срещу диктатурата повече от година. На 6 юли полицията в този регионален център спря шофьор на автобус и го изпрати в мобилизация. В отговор колегите му – по-специално шофьори по маршрути 1А, 2А и 2Б – организираха стачка, отказвайки да обслужват маршрутите си в продължение на няколко часа. На следващия ден регионалната ТЦК обяви, че шофьорът е освободен, тъй като никое военно поделение не желае да го приеме на служба; впоследствие маршрутите бяха възобновени. На 8 юли в селището Тиврив беглец от армията се е бил с брадва със служители на Службата за прилагане на военния закон, според пресцентъра на службата. Според съобщенията, мъжът е започнал да се съпротивлява, когато е бил помолен да представи документите си. Три други лица скоро се присъединили към схватката и повредили служебен автомобил. След това представителите на службата извикали подкрепление от звеното за бързо реагиране „Скорпион“; междувременно мъжът се въоръжил с брадва и ранил двама членове на екипа за издирване. С помощта на подкрепления той беше задържан и предаден на полицията. Двама ранени получиха медицинска помощ и бяха хоспитализирани:

На 25 юли нарушител на изискванията за военна регистрация извадил сгъваем нож и ударил един от наборните агенти, докато бил ескортиран до наборния център. Пострадалият получил медицинска помощ и срещу самозащитаващия се е образувано наказателно дело. Виническа регионална комисия по въпросите на обществения ред съобщи за инцидента, без да уточнява точното място. На 18 август във Виница двама маскирани, въоръжени с лютив спрей, съобщиха, че са спасили мъж от мобилизаторите, след като е бил насилствено качен в микробус. Същата институция съобщи, че на 4 септември няколко цивилни автомобила са блокирали служебния им автомобил, превозващ отвлечен мъж; след това група лица излезли от колите, измъкнали наборника и му нанесли наранявания, довели до хоспитализацията му. Подробности за двата инцидента са твърде оскъдни.

На 30 юли съд във Виница осъди местен жител, който на 4 април тази година се е опитал да избяга от служители на ТЦК с велосипед. След като е спрян, той извади нож и рани двама военнослужещи. Единият от тях е получил проникваща прободна рана в лявата част на гръдния кош, а другият е получил непроникваща рана в гръдния кош и прободна рана в раменната става. Съдебномедицинските експертизи класифицираха всички тези наранявания като леки телесни повреди. Подсъдимият напълно призна вината си и беше осъден на 3 години реално лишаване от свобода.

На 14 юни в село Тиранивка, близо до град Хмелницки, двама служители на ТЦК бяха ранени, докато се опитваха да извършват бизнес дейност на частна територия. Единият военнослужещ получи затворена фрактура на челюстта, а другият – контузии на меки тъкани; и двамата получиха медицинска помощ, без да се налага хоспитализация. Мъж, роден през 1983 г., и трима неидентифицирани лица също повредиха микробус Volkswagen Transporter T5. Полицията е образувала наказателно дело, но няма информация относно задържането на замесените.

На 28 юли в село Йиживци, област Черновици, по време на претърсване по наказателно дело за незаконно държане на оръжие, според полицията, мъж грабнал ловна пушка и открил огън. Двама служители на криминалното разследване получили огнестрелни рани и били хоспитализирани, стрелецът избягал. За издирването му в региона е започната цяла полицейска операция с участието на специални части, водачи на кучета и оператори на дронове. На 8 август мъж е открит и задържан в помещение, където е съхранявана суха трева. Казва се Валерий Миглей, на 54 години:

Спомняте ли си снимките на трактор, теглещ руски танк – разпространявани от социалшовинистите в началото на войната като доказателство за „народната война“ от украинска страна? Те няма да ви кажат, че тази техника се използва и срещу вътрешни агресори. На 28 март 2025 г., близо до село Загребля (в Сарненски район на Ровенска област), 68-годишният пенсионер Юрий Кухарец два пъти блъска трактора си в предната част на военнослужещ Nissan X-Trail и след това го блъска отстрани, опитвайки се да избута автомобила в канавка. След това той скочи от кабината, грабна дървена дъска и удари командир на взвод по лявата ръка. Офицерът получи затворена, разместена фрактура на лакътната кост – нараняване, класифицирано като средно тежко. Нападателят удари и друг военен няколко пъти в торса, въпреки че не последваха сериозни наранявания. В съда Кухарец напълно призна вината си, изрази разкаяние и се извини на военнослужещите. На 4 юни 2026 г. местен съд го осъди на 3 години ограничена свобода с едногодишен изпитателен срок.

На 2 юли в град Каменское (бивш Днепродзержинск) в Днепропетровска област 50-годишен мъж взриви граната, докато представители на ТЦК и полицията проверяваха документи за военна регистрация. Полицай, военнослужещ от районната ТЦК и мъжът, хвърлил гранатата, получиха наранявания с различна тежест; всички бяха хоспитализирани. Два дни по-късно, в областния център Днепър, минувачи се опитаха да се намесят, докато мъж беше насилствено вкаран в микробус. Първоначално те се опитаха да спасят този, който стоеше срещу микробуса; произведоха изстрели и беше използван газ. Впоследствие по микробуса на ТЦК и придружаващия го лек автомобил бяха хвърляни камъни. За съжаление опитът за спасяване на мъжа беше неуспешен.

На 16 юли Националната полиция на Украйна съобщи, че по време на санкционирано претърсване в Днепропетровска област, мъж, който е отсъствал без разрешение от военното си поделение от септември 2024 г., е открил целенасочен огън, ранявайки двама полицаи от специалните части. Впоследствие той е отнел живота си, като се е прострелял в главата. Ранените са хоспитализирани; животът им не е в опасност. Претърсването е проведено като част от криминално разследване за измама и контрабанда на мигранти. Вероятно е видял войната и е осъзнал, че трябва да напусне и да помогне на други мъже да избегнат същата съдба.

На 30 юни местните социални медии съобщиха , че 17-годишно момиче в Одеса е намушкало мобилизатор по време на конфронтация, свързана с отвличането на приятеля ѝ. Тя и кучето ѝ са били насилствено качени в микробус, при което тя е нанесла рана с нож на един от похитителите. 37-годишният служител на ТЦК е получил разкъсване на дясното рамо и е бил хоспитализиран.

На 4 юли в курортното село Затока, в южната част на Одеска област, избухна конфликт след оплакване за руска музика, пусната в заведението. Военнослужещият Сергий Пихура беше хоспитализиран със сътресение на мозъка, рана на главата и счупен нос и ръка; той беше ударен с електрическа печка и метална арматурна пръчка, а също и удушен. Започнато е наказателно разследване по обвинение в умишлено причиняване на средна телесна повреда. По ирония на съдбата, песента Silence Saves на проекта Ruvson се изпълняваше по време на битката…

На 5 юли в Подолски район на Одеска област военнослужещ използва взривно устройство срещу полицаи, които го бяха спрели, за да проверят документите му. Те бяха спрели водача на мотопед за нарушение на правилата за движение. Установено е, че 56-годишният водач се е укрил; след това той извади граната и заплаши да я използва. Скоро последва експлозия, ранявайки двама полицаи и нарушителя. Пресслужбата на регионалната полиция съобщи за инцидента. На 2 август пресслужбата на полицията в същия регион съобщи, че минувач в Одеса е произвел няколко изстрела по служители на районна ТЦК, докато са провеждали „дейности по уведомяване на обществеността“. Четирима служители са ранени при стрелбата. 32-годишен мъж е задържан като заподозрян, а оръжието е иззето за съдебномедицинска експертиза. На 26 септември в град Белгород-Днестровски някой намушка агент по набиране на персонал по време на „мерки за уведомяване“ и след това избяга от местопроизшествието. Служителят е хоспитализиран, а състоянието му е стабилизирано. Одеската регионална ТЦК не предоставя повече подробности.

На 5 август 2025 г. в покрайнините на Измаил патрулна полиция се е опитала да спре водач на мотопед за нарушение на правилата за движение, според разследването. Той обаче не е спрял, рязко е сменил посоката и е опитал да избяга. След като е загубил контрол над превозното средство, мъжът е паднал и е започнал да стреля по патрулната кола и полицаите. Михайло Сорока, 45-годишен старши лейтенант от полицията, е получил смъртоносна рана. Въпреки това той е успял да отвърне на огъня и да рани въоръжения мъж, което е позволило задържането му. Главната прокуратура добавя, че през 2014 г. задържаният е закупил 9-милиметров несмъртоносен (травматичен) револвер, който впоследствие е преработил в смъртоносно огнестрелно оръжие. Той също така е изработил ръчно 13 патрона и е съхранявал оръжието и боеприпасите у дома. Като причина за стрелбата е посочил страх от мобилизация. На 2 юли съдът осъди стрелеца на доживотен затвор.

Не е тайна, че родната ни Харковска област официално води в страната по „атаки срещу ТЦК“ (каквото и да означава това), въпреки бързото изчезване на населението ; обаче, тук все още не са се наблюдавали масови бунтове, каквито се наблюдават в други региони. Тенденцията за обединяване, за да защитим живота и улиците си – както през 1918–1919 г. срещу погромниците на Петлюра – едва сега започва тук (дори публикувахме подробна реч на шофьор на линейка от Харков за това как е възможно това да се организира). На 25 юни в град Харков мъж, издирван за избягване на мобилизация, ранява двама полицаи с нож по време на проверка на документи и скоро е задържан. Ранените са хоспитализирани, а заподозреният има множество предишни присъди, съобщи пресслужбата на областната полиция. На следващия ден Харковската областна ТЦК съобщава за убийството на член на „уведомителна група“ в града – без да уточнява точното място – заявявайки, че мъж, спрял на улицата, също е използвал нож и е избягал. На 30 юни регионалната полиция публикува обява за издирване на заподозрения: „На 25 юни, около 12:00 часа, неидентифицирано лице нанесе две прободни рани в корема на 45-годишен мъж на улица „Механизатори“ в Салтивски район на Харков. След извършване на престъплението нападателят избяга от местопрестъплението. Жертвата е откарана в медицинско заведение, където е починала от проникващите прободни рани.“ Все още няма информация относно задържането на градския нинджа.

На 12 юли в село Орелка, същия район, 34-годишен работник, извършващ ремонт, хвърлил арматурно желязо по превозно средство, което се отдалечавало с отвлечен минувач. Летящият метал ударил служител на ТПК в главата; той бил спешно транспортиран до военна болница в тежко състояние, страдайки от открита черепно-мозъчна травма, мозъчна контузия и множество фрактури на черепа и лицевите кости. Заподозреният е задържан под стража. На 13 юли регионалната полиция съобщи, че в Харков „по време на проверка на документи за военна регистрация група мъже оказали активна съпротива на представители на районната ТПК, използвали лютив спрей и повредили служебен автомобил“. Пристигналите на мястото „фараони“ задържали петима души и им връчили предизвестия за подозрение за нарушаване на обществения ред (наказуемо с до 4 години затвор). Съдът разпоредил да бъдат поставени под нощен домашен арест. Говорителят на прокуратурата Анна Колесникова заяви, че групата за набор първоначално е спряла двама мъже, подлежащи на военна служба, след което трима военнослужещи – двама от армията и един член на Националната гвардия – са пристигнали, за да им помогнат. Според нея един от военнослужещите от TRC е получил наранявания:

На сутринта на 21 юли патрулни полицаи и служители на ТЦК се опитали да проверят документите на безстрашен самурай близо до автогарата в Харков. Видеото го показва как вади сатър за месо; след което бяга, след като е прогонил групата. Два дни по-късно той е задържан по време на проверка на документи. Според полицията, той е ранил член на ТЦК по време на схватката и самият той е бил прострелян в крака от полицай. Регионалната ТЦК твърди, че не само един, а трима техни колеги са били ранени.

Около 1 август се появи друго видео, показващо тълпа на Александровски проспект в Харков, която блокира микробус, хваща един от ловците на хора и го разменя за отвлечен мъж. Властите потулиха инцидента. В тази депресираща индустриална зона близо до Харковския тракторен завод „автобусите на непобедимостта“ се движат по-често от градските автобуси…

Нощно задържане в Балаклея

Руслан Галимзанов, безработен жител на Харков, който, бягайки от ловци на хора през пролетта, хвърлил по тях две еърсофт гранати, стрелял два пъти със стартов пистолет и след това забил нож в стомаха на този, който го настигнал, получил тригодишна присъда с едногодишен изпитателен срок. Съдът постанови тази присъда на 11 август. Междувременно, вечерта на 16 септември в град Первомайски, 57-годишен местен жител нанесъл множество рани с нож на член на екип на TRC, провеждащ „мобилизационни дейности“, и бил незабавно задържан. Освен това, в нощта на 8 юни, опит за грабеж на магазин в Балаклея прераснал в преследване с превозно средство. 26-годишен жител на Изюмски район, който имал предишни присъди за тежки престъпления, хвърлил неидентифицирано взривно устройство по полицейско превозно средство и открил огън по преследвачите си, причинявайки им акустична травма. Той бил незабавно задържан и е изправен пред до 15 години затвор. Според регионалната полиция, друг мъж е открил огън по полицаи в Лубни, Полтавска област. Според съобщенията, на 14 август те са проверявали 39-годишен местен мъж, докато са разследвали престъпление. В един момент той се е опитал да избяга и е стрелял по тях. Един полицай е получил огнестрелна рана и е настанен на медицинска помощ; стрелецът е задържан. В началото на миналата година Вадим Кузуб, също от Лубни, застреля охранител на полицията в Пирятин, същата област. Делото на Вадим в момента е в съда; той е задържан без право на гаранция.

Въпреки това, основните битки от това лято се разиграха в „най-националистическите“ райони на Западна Украйна. Подобно на същия месец в Харков, социалната борба в Лвов можеше да достигне качествено нов етап, като военните подкрепяха цивилното население срещу държавния терор: от петимата задържани и задържани под стража за 60 дни след сблъсъци с ТЦК и полицията в Лвов вечерта на 8 юли, трима се оказаха военнослужещи. Най-младият и един от по-възрастните заподозрени по това време бяха в самоволна дезертирация, третият военнослужещ беше в отпуск (според съобщенията от украинските Десантно-щурмови сили). Според разследването, 23-годишният Олег Гаврилов е ударил заместник-началника на районното полицейско управление в лицето и е напръскал сълзотворен газ в очите на инспектор. Неговият адвокат казва, че искрено се разкайва за стореното и не отрича вината си. Относно двама 28-годишни задържани – заедно с двама цивилни на 21 и 45 години – Службата за сигурност на Украйна заявява: „Тези замесени лица са били най-активните участници в инцидента. Те са блокирали пътя на военно превозно средство, скочили са върху него и са го повредили.“ Кадри показват тълпа от няколкостотин души, обграждащи превозно средство, викайки „Срам!“ и „Педали!“.

Няколко млади мъже скочиха върху колата, стъпиха я и я удряха с тежки предмети. Впоследствие превозното средство на ТЦК беше преобърнато. Имаше многобройни предложения за преименуване на булевард „Червона Калина“ – където се случи това – на булевард „Drop Dodger“. Генерал Кирил Буданов коментира: „Ако днес разкъсате дрехите и биете военнослужещ от собствената си армия, помислете кой ще ви защити утре срещу вражеска армия, която ще направи същото – ще ви бие и ще ви разкъсва дрехите.“ Изглежда, че той просто не е наясно с нашите читатели като GNIP и че те са готови да сдържат всяко имперско нашествие, дори ако Украйна остане без нито един войник…

В исторически план, през 80-те години на миналия век, апартаментите в Сихив са били разпределяни предимно на работници от големите заводи на Лвов и на мигранти от околния регион, което затвърждава репутацията му на „пролетарско“ предградие. Районът обаче все още е далеч от пролетарския класов радикализъм: след сблъсъците крайнодесни ветерани и репресивни органи бързо принуждават младежите да се извиняват пред камера и да скандират в един глас „Слава на ТЦК!“. Дмитро Корчински, лидерът на някои руски „анархо“-фашисти, изрично призова за „пълно разчистване на района с помощта на сили на ТЦК“ и мобилизиране на „ВСИЧКИ мъже на подходяща възраст в Сихив“. Един от възрастните публично обеща да се присъедини към въоръжените сили, а военнослужещ на активна служба в отпуск също се извини. Тази практика обаче работи и в двете посоки: когато месец по-късно служител на набирателен център в Одеса хванал 13-годишно момче за гърлото и започнал да го души точно до микробус – уж защото го е хвърлял с камъни – местни ветерани от бойните действия го хванали и го принудили да се извини.

Вечерта на 21 август на улица „Генерал Чупринка“ в Лвов, минувач е станал агресивен по време на проверка на документи, извадил е нож и е намушкал военен служител във врата. Полицай е застрелял „нападателя“ и го е задържал. Младшият сержант от КПР е починал на място от раната. Той е 55-годишният Александър Боднар; името на 25-годишния заподозрян е неизвестно. Това е третият подобен смъртен случай в града от миналия декември насам:

На 17 септември в град Николаев (същата Лвовска област) от пътническата седалка на автомобил Daewoo Lanos е хвърлено взривно устройство, докато той преминава покрай отворените порти на районния полицейски участък в Стрий. 55-годишен военнослужещ, разположен в обекта, е ранен и е хоспитализиран в средно тежко състояние. Службата за сигурност на Украйна класифицира нападението като терористичен акт, репресивните сили незабавно идентифицираха и задържаха двама мъже, заподозрени в участие в експлозията.

В края на лятото полицията в Тернопол съобщи за мащабен бунт: „Когато бяха открити лица, които биха могли да избегнат военна служба, възникна конфликт между представители на ТЦК и местни жители. Събитието се случи на 25 август около 20:00 часа на улица „Лес Курбас“. По време на разговор с един от мъжете, граждани започнаха да се приближават към служебната кола. Те започнаха да удрят превозното средство и влязоха в спор със служители на ТЦК. Служители на ТЦК получиха телесни наранявания.“ Според местните социални медии в колата е имало един мобилизатор, който не е успял да избяга. Той е бил отблъснат от пристигналата полиция. След като полицаите си тръгнаха, жителите организираха шествие . Съдейки по видеото, в протеста са участвали предимно млади хора, които са скандирали нацистки лозунги като „Слава на Украйна“ и „Украйна над всичко“. Свалянето на тенджерата от главата се случва с различна скорост в различните региони:

Вечерта на 20 август в Луцк група от около 30 цивилни повредиха военен автомобил и пребиха служителите му. Сблъсъкът се разигра на улица „Защитниците на Украйна“ (sic!). В резултат на сбиването двама служители на военната служба получиха наранявания, включително множество синини и ожулвания. Забележително е, че един от протестиращите хвърли парчета стъкло по военните. Всички прозорци и фарове на служебния микробус бяха счупени, а всички гуми бяха срязани. Освен това от микробуса бяха откраднати радиостанция, камера за багаж и ключовете на превозното средство. Няма съобщения за пострадали сред цивилните.

Телеграм каналът White Sun публикува тази снимка на участниците, обяснявайки , че „младежта се бунтува срещу бюрократизацията на уличното движение“ и „срещу сливането на патриотизма с подчинението на олигархията“. Всъщност тези пичове поздравяват всички, които от години гледат на нашите рецензии като източник на естетическо удовлетворение, а не като ръководство за действие. Преди повече от две години ясно предупредихме : ако разговорите за „няма война, а класова война“ останат празна формалност, която никога не напуска блогосферата, рано или късно някой ще ги замени с „няма война, а расова война“. Само вчера съд в Лвов осъди Вячеслав Зинченко – друг „автономен революционен расист“ – на доживотен затвор за убийството през 2024 г. на фашистката от старата школа Ирина Фарион. От гледна точка на Зинченко, нейното подбуждане към омраза срещу рускоезичните украинци подкопава бялото единство. Той не призна вината си, въпреки че през целия процес прокуратурата никога не е формулирала съществено отговора си на позицията на прокуратурата.

Тъй като възможността за бягство от страната и дори за неразрешено напускане на военното поделение е на най-ниската си точка тази година от началото на войната, потенциалът за протести е все по-вероятно да избухне във въоръжена конфронтация. В същото време, тъй като Украйна се намира в задния двор между ЕС и Русия, без вдъхновяващи примери за анархистка борба в по-развитите страни (поне под формата на успешни кампании за затворените украински дезертьори, ако победата над проксито на НАТО все още не е възможна), има малък шанс спонтанната антидържавна борба на работниците и младежите да придобие идеологически характер – и още по-малък шанс нейната идеология да бъде по-малко реакционна от настоящия управляващ крайнодесен режим.

Разбира се, можете да продължите да гледате синьо-жълтия Остров на нещастието с кофа пуканки в ръце. Само не се цупете после, когато НАТО ви изпрати да воювате – за да заместите мъртвите си съседи и съученици.

Въпреки повече или по-малко трайните подобрения, които такъв тип движения могат да извоюват, аз смятам, че те си остават реформистки по природа и вредни за главната цел на анархизма – унищожаването и заменянето на капиталистическия строй. Тези движения – протестни, синдикални, стачкови, активистки – дори и да се обявят против капитала (не винаги съзнавайки какво точно значи това), на практика целят и обикновено се разпадат след въвеждането или обещаването на дадени прогресивни политики от страна на властта, и докато самата реформа не е непременно нещо вредно – тя наистина може частично да облекчи живота в текущото общество – считам, че борбата за усъвършенстване на капитализма е противоположност на революционната борба и никак не я подпомага, а напротив – само отклонява обществените съзнание и усилия от нея. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако вместо да се организират в името на приемането на някакви си закони, всички тези хора се бяха организирали в мрежа, работеща за приближаването на социалната революция? А анархистите как точно помагат, като чрез действията си се отъждествяват с реформистки настроените маси, вместо със същите усилия, възползвайки се от това, че те са се надигнали и са малко по-отворени за нови идеи, да им предложат истинска перспектива за създаване на ново общество? Трябва да спрем да се борим за дребни облекчения, които властта е готова лесно да ни отстъпи, за да ни усмири и подчини, и да почнем да се борим за това, което всъщност искаме – нов строй, животът в който ще е безкрайно по-пълноценен от всякакъв вид реформиран капитализъм. А защо да не можем в хода на тази последната борба да изтръгнем от буржоазията каквато отстъпка си пожелаем, след като станем реална заплаха за нея? И в крайна сметка да не забравяме, че протестът не представлява нищо, освен молба към управляващите, която те всъщност нямат интерес да изпълнят; те могат да искат единствено да потушат вълненията, ако нараснат достатъчно, че да им причинят неудобство – а това ще бъде сторено по начин, който изисква възможно най-малко разходи от тяхна страна. Дори няма нужда да ни дадат някакво трайно подобрение на жизнения стандарт – достатъчно е едно ново правителство, което хората да повярват, че ще управи нещата, или пък може придобитото да се отнеме обратно след половин-една година – важното е робите да продължат да робуват.

Кулминацията от тези събития може би ще е обявената обща стачка (ако се случи), но мисля, че тактиката на обща стачка – поне ако не е част от разгърната по-мащабна антикапиталистическа стратегия – не може да отиде далеч, защото вредата, нанасяна на временно останалите без служители капиталисти, е пренебрежима в сравнение с натрупаните печалби, но без заплата от наемен труд работниците остават без устойчиви средства за живот (понеже не притежават средства за производство), затова и стачката не може да продължи много дълго преди да настане нужда пак да започнат работа; тя е полезна единствено за спечелване на дребни и често мимолетни отстъпки, каквото в нашия случай и целят нейните организатори, профсъюзите.

– Пацу

Заглавие: „Уроци от бунтовни гимназисти“
Автор: Алесандро Стела
Публикувано в lundimatin#536 , 6 октомври 2026 г.

Изненадващ урок. Това беше изненадата от началото на учебната година, такава, която никой не очакваше, камо ли да предвиди. Докато всички изглеждаха примирени да чакат следващите президентски избори, за да се надяват на промяна, ученици от гимназията нахлуха на сцената и разтърсиха всички политически програми. Започвайки в няколко гимназии в парижките предградия, бунтът бързо се разпространи из цяла Франция. Без водеща организация, без партия или синдикат, дърпащи конците. Само групи от гимназисти, които се самоорганизираха, блокираха входовете на училищата си и разпространяваха информацията помежду си и в социалните медии. Знак, че под пепелта започват да се разпалват отново жарава, само чакащи искра, която да запали пламъка.

Спонтанен, непредсказуем и внезапен бунт, като всички бунтове. Точно като появата на движението „Жълти жилетки“ през есента на 2018 г. и толкова много други социални бунтове преди него. През есента на 2026 г. цялото политическо внимание сякаш неизбежно се фокусира върху предстоящите президентски избори, като за пореден път стремежите за промяна се сведоха до мрачния избор на урната, до делегиране на властта над собствената съдба на другите.

Противопоставяйки се на всички прогнози и пренебрегвайки изборния календар, учениците от гимназията искаха преди всичко да кажат, че съществуват, че настоящият и бъдещият им живот има стойност. Въпреки че, като непълнолетни, нямаха право да гласуват и никаква добавена стойност за политическите партии.

Те имаха много причини за бунт. Тези, които бяха предложени, подкрепени от студентските съюзи, осъждаха пренаселените класни стаи, фрагментираните и ограничителни графици, незаетите учителски позиции и порутените и нехигиенични училищни сгради. Те също така осъдиха унижението и абсурдността на забраната за мобилни телефони в училищата, като се има предвид, че техните учители, подобно на членовете на парламента, които бяха гласували за нея, бяха постоянно залепени за телефоните си. С тях се отнасяха като с деца, които трябва да бъдат наказани и дисциплинирани, въпреки че бяха млади хора, които отказаха да се примирят с мрачно и нежелано бъдеще.

Очевидно е, че зад структурните причини за липсата на ресурси и държавните инвестиции в националното образование се крият по-дълбоки критики. В основата си това е осъждане на училищната система на така наречената република, която под прикритието на формално равенство просто възпроизвежда и увековечава класовите и расови привилегии и дискриминация.

Урок по социология . Това, което изглежда съвсем ново в историята на студентските бунтове от 1968 г. до наши дни, е, че движението от есента на 2026 г. не се води от студенти от центъра на града, от потомци на буржоазията, отклоняващи се (временно) от своята социална класа, а от гимназисти от работническите квартали. Нещо повече, най-мобилизираните в борбата изглежда са ученици от професионални гимназии, вече насочени към работа и предварително изключени от висше образование. Освен това, изображенията от блокадите показват, че много от бунтовните гимназисти имат черна или кафява кожа. Младите французи, разбира се, представляват тази нова Франция, която, не успявайки да бъде призната и оценена от белите расисти (с изключение, маргинално, на представянето на играчите на ПСЖ и националния футболен отбор), въплъщава нейната история и нейното бъдеще.

Много е вероятно това да е причината държавата и нейното правителство, още от първите блокади, да не се вслушват в гласовете, оплакванията и исканията на стачкуващите гимназисти, а да ги репресират незабавно и брутално. Това се пази в тайна, скрито е, със сигурност не се показва открито, но как може човек да не подозира, че зад (напълно ненужното) решение незабавно да се прибегне до сила в отговор на исканията на учениците се крие дълбоко вкоренен расизъм, въплътен в министър-префекта на полицията и толкова много служители под негово командване? Че подобно на Ерик Земур и много други потомци на заселници от Оран, Лоран Нунес е обзет от негодувание и интуитивна омраза към арабите и мюсюлманите? Че полицията, свикнала да преследва млади араби и чернокожи в жилищните комплекси под претекст за борба с наркотиците, не се чувства оправдана да бие гимназисти, които отговарят на същия физически профил?

Урок по граматика . За да разгърнат пълната сила на репресиите, министри, полицаи и съучастнически журналисти създадоха машината за дисквалификация. Признавайки, че учениците от гимназията може да имат основателни причини да се оплакват от условията си на обучение, правителствени служители и съучастнически медии приписаха бунта на „LFI и нейните крайнолеви пълномощници“. Към вечното отричане на автономията на социалните движения, към ритуалното конспиративно внушаване на deus ex maquina, използващ бедни, наивни хора за своите коварни цели, говорителите на системата, преоблечени като независими журналисти, добавиха етикета „крайнолеви пълномощници“. Умишлен избор на терминология: досега този термин се отнасяше до Хамас, Хизбула, хусите и други политико-военни групировки, борещи се срещу Израел и американския империализъм, уж манипулирани от ирански дяволи. Допълнителен слой боя, предназначен да дисквалифицира бунтовниците.

Изправени пред неизбежната реакция на протестиращите гимназисти – бити, употребяващи сълзотворен газ, повалени на земята, с белезници и задържани в полицейските участъци – изтърканият стар троп за „бунтовници“ беше използван отново: маскирани революционни бойци уж са се инфилтрирали в движението. Още от първите училищни блокади, това, на което станахме свидетели, не бяха демонстрации на бунтовни ученици, а по-скоро „бунтове“, „градско насилие“ и „изблик на омраза срещу полицията“, която уж е била там само за да защитава населението и особено „нашите деца“ от злите бунтовници. Така, изправени пред тежко въоръжени полицаи и жандарми, защитени от глава до пети с бронежилетки, протестиращите уж използваха страховити оръжия като „минохвъргачки“, без да споменават, че това са фойерверки, далеч по-малко опасни от който и да е от снарядите, използвани от полицията.

Урок по семантика . Разграничаването между добри, добре възпитани гимназисти, загрижени за ученето си, и „отделни лица, групи извън училищата, които се стремят само да сеят хаос и да атакуват правоприлагащите органи“, има за цел да оправдае полицейските репресии. Ожесточени и масови репресии: за една седмица имаше 5000 ареста, стотици хора ранени и малтретирани, двама гимназисти ослепени с едното око, а другият остана беззъб. Безмилостни и непропорционални репресии, които се стовариха върху момичета и момчета, повечето от които бяха непълнолетни. Но перверзността на Министерството на вътрешните работи, отеква от масовите медии, безмилостно се фокусира върху ежедневното преброяване на горящи кофи за боклук и ранени полицаи (къде, как и от кого никога не се уточнява) в ръцете на „злодейски маскирани бунтовници“.

Кулминацията на това обръщане на отговорността за насилие срещу отделни лица беше достигната в Белфорт, където префектът на полицията и прокурорът започнаха разследване срещу протестиращи, обвинени в „опит за убийство на лице, упражняващо публична власт“. Това лице, което е било удряно с юмруци и ритници, всъщност е бил високопоставен местен полицай, без униформа, дори без лента за ръка, маскиран и преоблечен като член на черния блок, за да се инфилтрира сред протестиращите. Преди да бъде идентифициран и пребит, той е нападнал ученик от гимназията, като е държал главата му под вода в поток за продължителен период от време. Впоследствие обвинението е намалено до „умишлено насилие“, двама непълнолетни ученици от гимназията са лишени от свобода, полицаят е получил осем дни болничен и поздравления от началниците си.

Урок по философия . Какво искат тези бунтовни гимназисти? Техните оплаквания, искания и цели са ясно написани на банерите и табелите, поставени пред училищата им. Оплакванията за условията им на обучение, критиките за несправедливото отношение между гимназиите в центъра на града и крайградските гимназии, протестите срещу процеса на подбор на Parcoursup (френската платформа за прием в университети) и липсата на ресурси и учители са съпоставени с лозунги като „Свободна Палестина“, „ACAB“ и „Спрете полицейското насилие“. Списъкът с цели продължава с борбата срещу патриархата, насилието, основано на пола, колониализма, расизма и всички форми на дискриминация и несправедливост. Цяла програма, написана от гимназисти, млади хора, непълнолетни, които не са взети предвид от всички власти, уж решаващи съдбата им.

Антиавторитаризмът, отличителен белег на поколението от 1968 г., се завръща. Трябва ли да се възмущаваме, ако директорите са били освирквани, а понякога дори малтретирани, от ученици? Трябва ли да се съгласим със самодоволните морализатори, че палежът на портата на „държавно“ училище е неприемлив и трябва да бъде строго наказан? Или трябва да се опитаме да разберем причините за тези действия? Можем ли да си представим негодуванието, горчивината, натрупаната омраза на един гимназист, който през цялото си обучение мълчаливо е търпял тормоз, унижение и презрение от страна на възрастните, които е трябвало да го образоват, а не да го оформят в подчинение на властта?

Бунтът на френските гимназисти тази есен на 2026 г. не може да се ограничи само до училищната среда. Той прелива навсякъде. Това ново поколение бунтари сякаш концентрира и усилва наследството на много борби, както стари, така и нови. От антикапитализъм до антирасизъм, от антисексизъм до антиавторитаризъм, от принципите на солидарност с всички потиснати по целия свят. То се проявява като социално движение на свободни хора, без наложени или изградени клетки, без лидери, без нужда от представители. Превръщайки борбите, изграждането на анализи, дискурси и колективни действия в средства за предвиждане на желано бъдеще.

Това зараждащо се движение сякаш носи белезите на движенията, които са го предшествали, черпейки вдъхновение от и обновявайки тяхната реторика, методи и практики. То е смесица от въстанията в работническите квартали, особено след убийството на Нахел, и движението на „жълтите жилетки“. Има и ярък микс от цветове, усмихнати лица и групи, обединени в солидарност. Тези млади хора демонстрират, ден след ден, смелост и решителност пред лицето на полицейските репресии, които само убеждението им в справедливостта на борбата им може да поддържа.

Дали тези „млади, решителни и революционни“ хора, както скандират в един глас на барикадите, откриват нови пътища за разрушаване на този свят, управляван от консорциум от могъщи мъже – икономически, политически, военни и медийни? Ще привлекат ли те студенти, учители, чистачи, безработни, работници с несигурна заетост, квалифицирани работници, занаятчии и пенсионери? Могат ли „младите“ да дадат урок на „старите“?

Източник

§58. ЕМБРИОНЪТ НА НОВАТА ОРГАНИЗАЦИЯ – СТРУКТУРА, КОЯТО СЕ САМОУНИЩОЖАВА

§58 – е логическият завършек на трилогията: §56 (диагноза), §57 (фронтове на войната), §58 (ембрионът на организацията и моментът на скока). Този параграф отговаря на най-трудния въпрос: 

Как да се организираме, без да възпроизведем властта, която искаме да разрушим?

58.1. Парадоксът на организацията

Ние сме наследници на Бакунин, който ни предупреди, че всяка временна революционна власт ражда диктатура с нейните палачи. Но ние сме и реалисти, които знаят, че без организация спонтанността е самоубийство. Това създава фундаментален парадокс: 

– нуждаем се от оръжие, което да не се превърне в господар;

– нуждаем се от структура, която да не се вкамени;

– нуждаем се от авангард, който да не се превърне в партия.

Старите партии – социалдемократически, болшевишки, маоистки, троцкистки – бяха изградени върху йерархията на знанието: малцината „знаят“ какво е добро за мнозинството. Те неизбежно завършват като нови господари, защото властта не е просто инструмент

– тя е субстанция, която разяжда притежателя си.

Ние отхвърляме този модел. Нашата организация не е „партия“ – тя е ембрион. Тя съществува, за да умре. Нейната цел не е да превземе държавата, а да я унищожи и направи невъзможна регенерацията й. Затова нейната структура трябва да бъде антипод на държавната машина: 

децентрализирана, прозрачна за своите членове, но непроницаема за враговете, и – най-важното – програмирана за собственото си разтваряне.

58.2. Трите нива на организацията

За да оцелеем в условията на тотално наблюдение – камери, биометрия, проследяване на комуникациите, алгоритми за социален кредит – и за да изпълним задачите си без да се превърнем в лесна мишена, изграждаме три отделни, но свързани нива:

А) Легално ниво – „Фронтът“ (авансцената)

Това е публичното лице на революцията. То не е скрито, защото няма какво да крие освен общочовешките ценности:

свобода, равенство, взаимопомощ, екологична отговорност, контравласт.

Функции: пропаганда, агитация, културна дейност, издателска работа, организиране на протести, които са в рамките на закона, правна защита на активисти, създаване на алтернативни медии, платформи за обсъждане, синдикална дейност, квартални инициативи.

Кой участва: всеки, който споделя основните принципи – без партийни книжки, без членски внос, без формално членство. Достатъчно е да се появиш и да действаш.

Как се защитава: тотална прозрачност. Всичко, което прави Фронтът, е публично – за да няма какво да се крие. Това е камуфлажът. Държавата може да следи Фронта, но не може да го забрани, без да разкрие собствения си авторитарен характер пред международната общност и пред собствените си граждани.

Б) Полулегално ниво – „Съветите“ (организация на недоволството)

Това е скелетът на бъдещото общество, изграден още днес. Той се състои от реални, физически мрежи от хора, които се познават, вярват си и действат заедно в ежедневието.

Функции: взаимопомощ (хранителни кооперативи, здравни взаимности, ремонтни бригади, съдебна самозащита), синдикална дейност извън официалните структури, квартални съвети, учителски и студентски комитети, екологични патрули. Тези структури решават реални проблеми на хората – и по този начин печелят доверие, което никоя пропаганда не може да купи.

Кой участва: активистите, които са преминали първия филтър – които не просто идват на протест, а остават за следпротестната работа. Те са идентифицируеми, но не са „заговорници“.

Как се защитава: полулегалните структури не пазят тайни, но пазят списъци с имена само на най-доверените. Те комуникират чрез криптирани канали, но физическите им срещи са открити (например „квартален съвет“ – не можеш да забраниш на съседи да се събират). Техният основен враг е не толкова полицейското проникване, колкото инфилтрацията на провокатори – затова се изграждат бавно, чрез лични препоръки, дългосрочно наблюдение на характера и участие в преки акции.

В) Нелегално ниво – „Алиансът“ (оперативният център)

Това е истинската революционна организация, която остава напълно скрита до момента на скока. Тя е малка, стегната, съставена от хора, които са доказали своята надеждност чрез действия, а не чрез думи.

Функции: техническа подготовка на кибератаките, събиране на разузнавателна информация за уязвимостите на режима, логистика на оръжията и материалите за съпротива (при нужда), координация на синхронизирания удар, обучение на „спящите“ клетки, поддържане на безопасни жилища и криптирани комуникационни канали.

Кой участва: малцинство – хора с конкретни умения (програмисти, инженери, бивши военни, лекари, хора със знание на инфраструктурата), които са емоционално и идеологически устойчиви. Те нямат нужда от публично признание – напротив, те търсят анонимност.

Как се защитава: Клетъчен принцип. Всеки член познава само няколко други. Няма списъци, няма единен архив. Всяка клетка има своя задача и не знае за останалите. Комуникацията е само чрез криптирани съобщения и „мъртви пощенски кутии“ (физически места за предаване на информация без личен контакт). Членовете имат „легенди“ – нормален живот, нормална работа, нормални семейства. Активират се само при сигнал.

58.3. Как тези три нива взаимодействат без да се компрометират

Ключът е водонепроницаемостта:

• Член на Фронта (легално ниво) знае, че има Съвети, но не знае кой точно ги ръководи.
• Член на Съветите (полулегално ниво) знае, че съществува Алианс, но не знае кой влиза в него.
• Член на Алианса (нелегално ниво) знае всичко за структурата, но действа само когато получи двойно потвърден сигнал – т.е. поне два независими източника потвърждават, че моментът настъпва.

Тази структура напомня на подземната железница (Underground Railroad) или на съпротивителните мрежи във Франция по време на Втората световна война. Тя не е нова, но в XXI век се допълва от цифрова хигиена – никога не използваме незащитени канали за нищо, което е свързано с Алианса. Никога не говорим за планове на място, което може да бъде подслушвано. Никога не записваме имена в незащитени файлове.

58.4. Отхвърляне на грешките на старите партии

Старите партии правеха системни грешки, които ние няма да повторим:

1. Вождизмът – ние нямаме „генерален секретар“, „председател“ или „вожд“. Водачеството е временна и ситуационна функция. Който организира дадена акция, не е началник – той е координатор. След акцията той се връща в редиците.
2. Демократичният централизъм – при нас няма „дисциплина на подчинение“. Има дисциплина на съгласие – докато сме съгласни, действаме заедно. Ако не сме съгласни, обсъждаме. Ако не можем да постигнем съгласие – всяка клетка действа според своята преценка, но носи отговорност за последствията. Това изисква зрялост, а не сляпа вяра.
3. Узурпирането на революцията – старата грешка на болшевиките: след като свалиха царя, те сложиха своя власт. Ние знаем, че ако след свалянето на капитализма се появи „революционен комитет“, който заповядва – революцията е изгубена. Затова още в “мирно време” подготвяме механизми за саморазпускане и за елиминиране на кандидат-властниците.

58.5. Подготовка на „Момента на скока“

„Моментът на скока“ е кратък прозорец от часове или дни, в който старият ред губи контрол, а новият все още не може да се наложи. Това е вакуумът на властта. Нашата задача е да направим този вакуум максимално дълъг и плодотворен, за да могат свободните асоциации да поникнат сами.

Подготовката на скока включва:

1. Сигналът – предварително договорен код (например конкретна новина, която изглежда нормална за външните, но за нас е стартов пистолет). Този сигнал се предава само на ниво Алианс.
2. Синхронизираният удар – в рамките на минути след сигнала, Алиансът активира предварително инсталираните кибер-оръжия, които парализират ключовите инфраструктури на режима: ток, вода, комуникации, банки, полицейски радиочестоти. Държавата занемява.
3. Разпространението на вълната – в този момент полулегалните Съвети получават сигнал (по предварително договорен резервен канал) да излязат на улицата, да заемат кварталите, да организират децентрализирани пунктове за защита, храна и медицинска помощ. Те не чакат заповеди – те действат по предварително обсъдени сценарии, адаптирани към мястото.
4. Легитимността на новото – легалният Фронт започва масово разпространение на позиви и декларации, които обясняват на народа какво се случва, защо старият ред пада и как те могат да се включат в изграждането на новото – без да ги карат да чакат „водачи“.

В този момент ключовото е да не позволяваме на никого да застане начело. Ако някой обяви себе си за „председател на революционния съвет“, той трябва да бъде незабавно разобличен и изолиран. Скокът не е към нова държава – скокът е към бездържавност/контравласт.

58.6. Самоунищожението като висша форма на съществуване

Това е най-важният и най-труден параграф от нашето организационно кредо. Организацията трябва да бъде функционално обречена. Тя има смисъл само като преходно средство.

• Конституционна клауза за разпускане: В основата на Алианса стои писмен (или логически закодиран) принцип, че в деня, в който държавата престане да съществува като реална заплаха/е унищожена, Алиансът обявява своето саморазпускане.
• Как да стане това? Клетките на Алианса имат задача не само да водят борбата, но и да прехвърлят своите умения и познания към свободните комуни, които възникват спонтанно. В момента, в който комуните могат да се самоуправляват без външна подкрепа, клетките губят своята raison d’être.
• Забрана за превръщане в партия: Никой член на организацията не може да заема ръководна позиция в новите структури след революцията, освен ако не е изрично поканен от комуната да изпълни специфична техническа задача (например инженер да възстанови тока). Той не остава като „представител“ – той си отива, след като задачата е изпълнена.
• Психологическата подготовка за разпускане: Още от днес всеки член трябва да осъзнава, че целта не е да бъде „революционен герой“ до края на дните си. Целта е да създаде свят, в който революционерите вече не са нужни. Бакунин казваше, че целта на свободата е свободата, а не щастието. Ние казваме: целта на организацията е нейната собствена излишност.

58.7. Ембрионът – как да започнем днес?

Всичко това изглежда като проект за утрешния ден. Но ембрионът се изгражда днес, в условията на „мирно време“:

1. Започваме с малки групи по интереси – хакерски клубове, квартални съвети, синдикални ядра, литературни кръжоци, екологични патрули. Те не изглеждат заплашителни за режима, но в тях хората се опознават, изграждат доверие и придобиват навици за съвместно действие.
2. От тези групи израстват по-тесни доверителни кръгове – хора, които са преминали проверката на времето и кризата. Те вече могат да обсъждат по-рискови теми.
3. От тях се излъчват кадри за Алианса – хората с конкретни умения, които получават пълно доверие и започват да се готвят за скока.
4. Междувременно легалният Фронт разширява своето влияние – не чрез агитки, а чрез реална помощ: раздаване на храна, юридически консултации, събиране на дарения за стачкуващи. Това печели сърца и умове.

Всяко от тези нива може да съществува без другите – това е защитата срещу провал. Ако Фронтът бъде разбит, Съветите продължават. Ако Съветите бъдат инфилтрирани, Алиансът остава скрит. Никога не слагаме всички яйца в една кошница.

58.8. Финал – организацията като акт на любов и разум

Организацията не е студена машина. Тя е мрежа от човешки отношения, изградена върху доверие, споделен риск и обща мечта. Нейната сила не идва от дисциплината на подчинението, а от доброволната отговорност на всеки член към останалите.

Ние не сме нито йезуити, нито болшевики. Ние сме анархисти, които знаят, че свободата е невъзможна без сигурността на другия. Организацията е нашият начин да кажем: „Няма да те оставя сам срещу тях. Но и ти няма да ме оставиш сам да решавам вместо теб.“

Когато дойде моментът на скока, ние няма да крещим „Кой е с нас?“, защото всички ще са с нас – не защото сме ги убедили, а защото сме им дали причини да повярват в себе си.

А след това – се разтваряме в тълпата, от която излязохме. Защото истинската победа не е да останеш господар, а да станеш излишен.

Преход към §59: Ако §58 очерта структурата на организацията, то §59 ще се фокусира върху интернационалното измерение – как да координираме усилията си през границите, когато държавите са все още силни, и как да изградим „Континенталния конгрес на свободните комуни“ като противовес на ООН и империите.