Българинът все по-често приема несигурността като част от ежедневието си и търси начини да се справя с нея, като поставя по-високи изисквания към собственото си благополучие. Личното здраве, финансовата сигурност и личната свобода придобиват все по-голямо значение, показват данните от новото издание на национално представителното проучване „Индекс на пълноценния живот“, инициирано от Лидл България, разработено и проведено от „Прогрес Консулт“.

Индексът на пълноценния живот се изчислява въз основа на подробна оценка на 82 конкретни фактора, обединени в 7 ключови области на живота – здраве, финанси, семейство и отношения, лични цели, професия, образование и почивка. Показателят мери съотношението между това колко е важен всеки фактор за хората и степента, в която той реално присъства в ежедневието им. За 2026 г. той е 0.7313, при теоретичен максимум „1“. Стойността бележи спад с 0.021 спрямо 2022 г. – или 2.79%, което е най-значителният спад за целия период от началото на проучването през 2017 г. насам. След леко покачване през 2020-2022 г., 2026 г. бележи обрат – въпреки че очакванията за качество на живот остават високи, постигнатото в условия на постоянни кризи изостава. Тенденцията показва нарастващо разминаване между желаното и постигнатото качество на живот.

„Според данните от проучването през последните 4 години българинът е преминал от остро тревожно състояние към адаптирано състояние на несигурност. След период на кризи – пандемия, икономическа нестабилност и международни конфликти – обществото постепенно привиква към среда на повишена нестабилност. В отговор хората свиват социалния си кръг, фокусират се върху най-близките си и изграждат защитен микросвят, базиран на практичен подход и по-високи изисквания за личното си благополучие“, допълва д-р Росен Кутелов, управител на „Прогрес Консулт“ и автор на проучването.

Основният извод от анализа на данните – съпоставен с резултатите от 2022 г., е, че е налице умерена стабилност в ценностната структура на българското общество. Най-високо оценените фактори и през двете години остават: добро физическо и психическо здраве, любов и близки отношения, честност и човечност в обкръжението, финансова сигурност, спокойствие и липса на стрес. Средните оценки на тези фактори са над 4.4 – 4.8 от 5, което показва много силна ценностна устойчивост. Те могат да бъдат определени като стожера на представата на българина за пълноценния живот.

Новият ТОП 3 на българина

Проучването отчита съществено пренареждане в първите места на приоритетите спрямо 2022 г.:

1. Личното здраве – „Аз да съм в добро здраве“ за първи път заема първо място сред факторите за пълноценен живот, измествайки грижата за здравето на близките.

1. Здравето на най-близките – остава сред водещите ценности и заема втора позиция.
2. Финансовата сигурност – отбелязва най-съществен ръст, като се изкачва от 8-о място през 2022 г. до 3-то място през 2026 г. Това показва нарастващата чувствителност към семейния бюджет и необходимостта от по-голяма сигурност и предвидимост.

За първи път в ТОП 10 влиза и личната свобода и автономия, изкачвайки се до 10-о място от 18-о през 2022 г.

Личното благополучие на преден план

Паралелно с промяната в приоритетите се засилва и стремежът към себегрижа и личен комфорт като механизми за справяне със стреса. Първата позиция на личното здраве е само един от признаците, които насочват към тази тенденция. Едно от най-съществените изменения е настъпило по отношението на мненията за значението на социалната среда и взаимоотношенията с хората. Тази група фактори по принцип трайно е с относително висока степен на важност, но точно при нея се регистрира спад – през 2022 г. 33,8% от хората ги определят за изключително важни, докато през 2026 г. процентът спада до 29,6%.

Водещи конкретни фактори в тази група са „Да имам добро семейство“,  „Да имам деца“ и „Да общувам пълноценно с децата си“. Резултатите на проучването сочат определени белези на намаляване на значението на общуването, което е компенсирано от забележимото увеличаване на изискването „да определям сам с какво да се занимавам“.

Изразена позитивна динамика се наблюдава при фактори, отразяващи личните преживявания и индивидуалното развитие, което е ясен белег за процес на трансформация на ценностите. Като абсолютна стойност най-значително е нарастването при фактори като „Слушам музика“ (3.99 от 5), „Имам домашен любимец, да се грижа за животни“ (3.52 от 5), „Поддържам физическото си състояние чрез спорт“ (3.49 от 5), „Посещавам СПА центрове“ (3.04 от 5), „Танцувам“ (2.91 от 5) и „Медитирам“ (2.46 от 5). Като комплекс те са пряко свързани с личните преживявания и психичното благополучие в условия на несигурност.

„Вече девет години проучването за пълноценния живот е нашият компас за това какво наистина е важно за българина. В условия на икономически натиск и глобална несигурност семейният бюджет има нужда от здрава опора. Ние отговаряме с честни цени – предвидими, прозрачни и ясни. Работим последователно, за да намалим инфлационния натиск по веригата като подкрепяме домакинствата и с регулярни акции за реално облекчение на бюджета“, заяви Милена Драгийска, главен изпълнителен директор на Лидл България. „Тази действия вървят ръка за ръка с неизменно високото качество на продуктите, сигурност за нашите служители и партньорите ни – българските производители, както и с подкрепата за децата и общностите чрез инициативи като „Фермата на Lidl“ и „Ти и Lidl“.“

Национално представителното изследване „Индекс на пълноценния живот“ се провежда периодично от 2017 г. насам. Неговата цел е да проследява динамиката в ценностната система на българите и да идентифицира ключовите фактори, които определят качеството на живот у нас.

Материалът Здравето, финансите и личната свобода – най-важни за българина е публикуван за пръв път на Списание Бела.

от Емил Андреев

Нова книга от съсценариста на телевизионните сериали „Под прикритие“ и „Четвърта власт“.

Очаквайте “Варко“ на 25.08.2026 г.

Премиерата на „Варко“ ще се състои на 1 септември от 18,30 часа в книжарница „Умберто и Ко“. Датата не е избрана случайно – тогава Емил Андреев навършва 70 години.

По време на събитието книгата ще бъде представена от Тони Николов и Младен Влашки, а откъси от „Варко“ ще чете актрисата Ана Пападопулу.

За автора

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Ломски разкази, Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др.

Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговите романи Стъклената река  и Боби Блажения и Другия американец са екранизирани. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др.

Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.

За книгата

Докоснат от Бога с дарбата на виртуозен музикант и съсечен от дявола с ориста да бъде осакатен от своето време. Захвърлен между величието и лудостта. Такава е съдбата на цигуларя Варко. Пътят му започва от Лом, за да възмъжее в Грац, да се прочуе в Будапеща, да свири в Париж и из цяла Европа, за да завърши във Виена и София.

С цигулка и пистолет Варко ще изживее както мигове на слава и възвишена любов, така и ужасите от човешкото падение в най-изродения му вид. Живот, белязан от грохота на Втората световна война и възшествието на два сатанински режима. И след като е изтърпял всички мъчения на новата власт, ще се завърне в Лом и ще издъхне в деня, когато пада Берлинската стена.

Откъс

„Хенриета Колер била половин австрийка. Майка ѝ била словенка от Марибор, а баща ѝ – местен евангелистки пастор от Грац“ – така започна разказа си на другия ден Хана. Бе дошла с баба си Грета за редовното им кафе с маминка и леля Велика. Бе събота, а ние бяхме в моята стая, легнали един срещу друг в двете страни на старата спалня; хем се гледахме, хем можехме да се докоснем с крака. „Хенриета била стара мома“, продължи съученичката ми. „Не била хубава, но имала стегнато тяло за трийсетте си години.“

Когато я видял за пръв път, Варко се впечатлил най-много от прозрачната ѝ бяла кожа и изпъкналите ѝ воднистосини очи. Говорела тихо и гледала някак разсеяно встрани, докато го прави; рядко се усмихвала. Години по-късно, в спомените си, Варко я идеализирал и виждал далеч по-красива. Тя била първата му жена, а за нея той си останал най-талантливият ученик и любовник, когото тя имала и никога нямало да забрави. Още в началните часове Хенриета се изненадала от схватливостта му, силната му музикална памет и виртуозните му дълги пръсти. Освен че имал невероятен слух и можел да повтори до съвършенство всяка музикална пиеса, Варко много бързо усвоил и нотите – четял и изсвирвал на прима виста каквото му дадеш, бързо го запаметявал и само след година – а той не спирал да се упражнява денонощно – Варко вече можел свободно да свири и в оркестър, и солово. Амбицията му, наред с отдадеността му към цигулката, възхищавали все повече учителката му и тя, въпреки унаследената си набожност, усетила, че изпитва силни чувства към възмъжаващия Варлаам; за трийсетте си години Хенриета не била срещала подобен мъж – хем красив и привлекателен, хем талантлив. Избягвала погледа му, страхувала се от зелените му проницателни очи, но с трепет докосвала ръцете му, когато, макар и рядко, поправяла постановката му. Накрая не издържала.

Станало в последния час от обучението му. Д-р Теодор спазил обещанието си: първо купил цигулка на приемлива цена (до славните дни, когато Варко щял да свири на Cappa, предстояли доста години), а после предплатил курса до края на 1925-а. От шест месеца Варко вече работел като келнер в бирарията Adler („орел“) и изкарвал добри пари. Взимал щедри бакшиши, собственикът бил доволен, а той не спирал да напредва със свиренето. В началото на октомври, когато щял да се раздели с учителката Хенриета, Варко решил да позабавлява клиентите си на своя глава. Извадил цигулката и подхванал любимите си пиеси, които изпълнявал най-добре. Естествено, минал през Щраус, баща и син, но не пропуснал и някои от любимите маршове на австрийците, унизени след Голямата война. Станало малко чудо! Клиентите така се въодушевили, че оборотът се удвоил. И тогава Варко усетил силата си: бил различен, но с цигулката обединявал множеството. Възхищението на публиката било по-опияняващо и от най-силната бира, която бил пил. От тая вечер започнал само да свири, без повече да разнася халби. Оберкелнерът го заобичал още повече. Така тръгнала кариерата му на музикант. Дълга, успешна, с много пари и любов, но и с ужасни превратности, които променили живота му завинаги. Накрая Варлаам щял да замени цигулката с брадвата, а красивите звуци, които извличал с ръцете си, щели да спрат, за да се появи едничкият отривист възглас: „Арлаам-пипи-цър“.

Възторгнат и горд от успеха си, Варко тръгнал за последния си урок с Хенриета, която отдавна вече не знаела какво повече да го учи; давала му партитурите и му се наслаждавала като на малък бог. От време на време го спирала, колкото да го докосне, и отново се унасяла в мечтанията си. И дали защото нямало повече да го вижда, дали защото копнежът ѝ надминал своя предел, но след края на пиесата Хенриета отишла до Варко, сграбчила го и започнала да го целува. Той не бил изненадан, а по-скоро радостен, че изпълнението му предизвикало подобен изблик. Откликнал на тая първа целувка с вродена вещина и умение, които извирали от топлата му кръв и божията дарба да е различен. Хенриета бързо овладяла припряността му и макар да нямала много опит, успяла да превърне сношението в щастливо забвение. След малката смърт Варко се почувствал както никога, а Хенриета се просълзила.

Тук Хана ме погледна особено за десетгодишна, а после ме попита: „Ти целувал ли си се някога?“. От смущение щях да я изритам с крак, ако не беше гласът на маминка, която се провикна от коридора.

Интервю с Емил Андреев

След десетгодишно мълчание се завръщате на литературната сцена с нов роман(с). Какво ви провокира да напишете „Варко“?

Времето, в което живеем, и най-вече детските ми спомени. И днес се водят войни, и днес съдбата на света се решава от болни диктатори. Отново свистят снаряди покрай ушите и в душите ни. Невинни хора гинат заради налудните идеи на безумци; дори не искам да споменава имената им от погнуса. Героят ми Варко е човек, пострадал от подобни изроди и техните последователи. Той е различен, високо над тях с таланта си на гениален цигулар, но те не прощават на такива като него. „Варко“ е разказ за съдбата на един прекършен от посредствеността човек. През тия десет години, аз не съм мълчал. Просто не издавах книги, защото смятам, че човечеството е преяло от излишно слово; всеки пише и се заявява по всевъзможен начин особено с помощта на изкуствения интелект, който все още не сънува и не вярва в Бог.

Кога се развива действието в книгата и защо избрахте тази историческа рамка?

Тя обхваща периода след Първата световна война и свършва с падането на Берлинската стена през 1989 г. През него преминава животът на героя ми – от детските му години до деня на смъртта му. Варко не е избирал времето и мястото на своето раждане, но е избрал съдбата си на музикант, а тя го захвърля както във висините на славата, така и в ужасите на човешкото падение, където се сблъсква с най-долните негови създания. В книгата ми има много история – и световна, и българска, част от образите ми са реални хора, за чиято политика и зверства предпочитаме да не говорим. А не бива! Забравеното от миналото се възпроизвежда с нова сила от тези, които не го познават (или не искат да го приемат), а те се множат експоненциално, особено когато са оглавени от себеподобни.

„Варко“ впечатлява с интересен сюжет и образи, които буквално оживяват пред читателя. Как успяхте да изградите толкова живи персонажи?

Не мога да кажа как. Психологията на литературното творчество е сложна работа. Пиша, както мога и така. Обикновено гледам да ми е интересно на самия мен.

В книгата наблюдаваме една особена романтична окраска, която я превръща от роман в роман(с). Ще ни разкажете ли малко повече за нея?

„С“-то в скоби е предложение на сина ми Андрей. Хареса ми, тъй като крепящата нишка на повествованието е несбъднатата любов между две деца на границата на своето юношество през шейсетте години на двадесети век. Противопоставил съм тяхната невинност на събитията от времето преди раждането им. Те не знаят какво е война и какви са последствията от нея. Животът на чудатия мълчаливец Варлаам-Варко и неговото загадъчно заклинание: „Арлаам-пипи-цър“ отприщват познанието им и за сатанинската природа у хората. Романтичността идва от тяхната прохождаща влюбеност, която остава завинаги неопорочена от зрелостта.

„Варко“ е само 128 страници, а смисловият обем на книгата е огромен. Какви са основните послания, които искате да предадете на читателите?

Затова и „жанровото“ определение роман(с) така добре ѝ подхожда. Можех да напиша и петстотин страници, но щеше да ми е досадно. Послания не съм търсел и нямам такива към никого. Написаното от мен е като всяка моя история, която съм разказал досега. Желая тази на Варко да не се повтаря никога повече, но като гледам какво става по света и у нас, и да искам, пак не мога да бъда оптимист.

Задава се вашият юбилей. Какво бихте си пожелали?

Най – човешкото: здраве, мир и любов. И понеже вече ще съм в подстъпите на старостта, искам да премина през нея достойно и с радост от доброто и красивото.

Материалът ВАРКО е публикуван за пръв път на Списание Бела.

от Ема Пинятиело

Превод: Надя Баева

Този завладяващ романтичен съспенс ще ускори пулса ви и ще ви държи на нокти до последната страница.

Книгата е подходяща за феновете на Катрин Каулс, Луси Скор и Девни Пери

Очаквайте „Последен шанс“ на 25.08.2026 г.!

За авторката

Photo credit: Jessica Lockhart Photography

Ема Пинятиело пише дебютния си романтичен съспенс „Последен шанс“, защото смята, че твърде малко хора умират в любовните романи, които чете. Тя живее на крайбрежието в Западна Австралия, близо до Уалиалъп (Фримантъл), в земята на племената Уаджук Нунгар. Под прикритието на работата си се старае да накара тийнейджърите да се интересуват повече от писането, вместо от това колко дни поред са носили ужасните си милениълски обувки. Ема е посветена на задачата да направи творбите си реалистични. Затова често посещава винарни в името на проучване за поредицата си „Кръв и вино“, но не е извършвала убийства (засега).

За книгата

Само те могат да спрат смъртоносен заговор… Ако междувременно не се избият един друг.

Разрешаването на убийство, което все още не е извършено, би трябвало да е лесно. Но когато Максела Конрад прониква в богаташкото имение на най-влиятелната династия в Западна Австралия, за да ги предупреди, тя се изправя пред неочаквани трудности.

Като Грейсън Хоук например – доверения човек на семейство Барбарани, работил за винарската династия през целия си живот. Той отказва да повярва на Макс, особено щом разбира, че тя е бивше ченге и е прекарала последните шест месеца в затвора. Когато обаче става ясно, че Макс може и да е права, той е принуден да се съюзи с нея.

Но нищо в това семейство не е такова, каквото изглежда. За да предотвратят трагедията, двамата първо трябва да разбулят тайните от миналото – на Барбарани и своето. И да се научат да си имат доверие.

Макс и Грей разполагат с един последен шанс да се изправят пред собствените си демони и пред нарастващото привличане помежду им, преди да са изгубили всичко.

Откъс

Женски писък отекна в залата и ръката на Грейсън се стрелна към оръжието му. Той побърза да маскира движението като раздвижване на рамото, щом стана ясно, че единствената заплаха са бицепсите на Лука Барбарани, издули ризата му, докато той навиваше ръкавите си. Земетресения и екзекуции сигурно бяха предизвиквали по-сдържани реакции.

Писъкът бе дошъл от твърде гъстата за вкуса на Грей тълпа. Той едва виждаше Лука през струпването на високи токове и сатен на множеството от настървени притежателки на билети.

В Древен Рим са имали традиционен метод за мъчения, наречен poena cѝllei. Запазен бил обикновено за убийци на родител или брачен партньор, като извършителят бил напъхван в чувал заедно с маймуна, петел, змия или куче, а после го хвърляли в реката.

Някои биха спорили, че да организираш първата по рода си „Битка на стриптийзьорките“ във винарната на баща си е сравнимо с убийството на член на семейството. Но за лош късмет на Лука баща му, виненият магнат Джовани Барбарани, не беше от тези „някои“. Всичко, което Джовани беше, се свеждаше до две неща: традиционалист и италианец.

И така, вместо да бъде хвърлен в някоя река, Лука бе пратен в залата на кметството на Бинди Бинди и вместо пред изгладнели агресивни животни, беше изправен пред похотливи необвързани жени със заострени лакирани нокти, до една блъскащи се да направят печеливш залог в тазвечершния търг за ергени. На Грей не му беше позволено да има мнение по подобни дела, но след като служеше на семейство Барбарани още от детска възраст, беше наясно как Лука би избрал чувала пред това тук.

Лука стрелна Грей със страдалчески поглед от центъра на залата, докато идеално сложената му папийонка бе „наместена“ за пореден път от нечии хищнически нокти. Но каквото и да бе мнението на Грей относно умелото балансиране на Лука по ръба на бръснача, между уважение към жените и третирането им като сексуални обекти, довело го в крайна сметка до тази ситуация, неговата работа бе да погребе дълбоко в себе си личното си отношение – в този случай бегло съчувствие. А погребение щеше да има рано или късно, ако Грей не съумееше да накара Лука да изтърпи до края търга, представляващ наказанието, отредено от Джовани.

Възприел естествената си позиция на неангажиран наблюдател, Грей последва жените, кръжащи около Лука като около слънце. Все пак доставяше му известно удовлетворение да види Лука в тъй явен дискомфорт. В края на краищата това бе свободната вечер на Грей, а ето че му се налагаше да дебне двайсет и четири годишен италианец с биологично предразположение да извика у всяка хетеросексуална жена в радиус от шейсет километра желание да смъкне бельото си.

Поуката за Грей, която се подразбираше да си извади от отнетата му почивка, бе как е трябвало да предвиди и предотврати оскверняването на винарната. Ролята му на „уредник“ предполагаше да брани семейство Барбарани от всякакви заплахи за репутацията и живота им (в този ред), но също да ги опазва и от тях самите.

– Мисля, че той ме дрогира – весело подвикна русо момиче от центъра на залата. – Лука Барбарани ме дрогира!

Грей се оттласна с крак от стената и отиде при момичето, което стискаше за ръката висока жена с къса прическа и се полюшваше, сякаш ей сега бе слязло от скоростна въртележка на земеделския събор в Пърт.

– Никой не те е дрогирал. Щеше да разбереш, ако беше така, защото виновникът щеше да е мъртъв.

Погледът ù се насочи към кобура му.

– Само се пошегувах! – Тя извъртя очи и после не успя да ги върне докрай в нормалната им позиция.

– Не разбирам – с каменна физиономия отвърна Грей. – Забавно ли ти е как някой може нарочно да сипе опиат в питието на жена? Защото на мен не ми е.

– Пийнала е – притече се на помощ жената с късата прическа. – Алкохолът говори.

– Крещи – поправи я Грей. – Виното е италианско, сангуе, и е силно.

Блондинката се умърлуши.

– Чак толкова много вино не изпих – каза тя и примигна към двете празни бутилки върху сребристата коктейлна маса до тях.

Грей повдигна вежда към приятелката ù, която явно се бе оказала по-държелива на комбинацията от гравитация и червено вино.

– Някъде към бутилка – поясни тя.

– Господи. – Грей протегна ръка да помогне да закрепят олюляващата се блондинка. – Цяло чудо е, че още си на крака.

– Искам да наддавам за Лука – изрече завалено момичето и извъртя глава надясно, където Лука Барбарани бе заобиколен от същинска крепостна стена от жени на високи токове. Всяка от тях бе нетърпелива да му направи впечатление, преди час от времето му да бъде продаден, сякаш ставаше дума за чистокръвно животно на панаир. Жена с дълга тъмна коса и татуировки по добре оформените ръце се вдигна на пръсти, за да прошепне нещо в ухото на Лука. Изражението на най-младия Барбарани постави Грей нащрек. Само че… щеше да кара потенциалните заплахи подред.

– Прощавай, миличка – каза Грей на блондинката. – Тук не се допуска присъствието на пияни лица.

– Добре съм – настоя тя и направи крачка към обкръжението на Лука, само че се срина върху гърдите на Грей, когато тънките ù крака като на сърнето Бамби поддадоха под нея. Грей огледа нестабилната ù фигура, неравномерно нанесените продукти за изкуствен тен и изкривената очна линия и прецени, че надали беше на повече от двайсет години.

– Хайде да те заведем у дома.

Грей проскърца със зъби и поведе Бамби през тълпата, докато водещият на търга гръмогласно обявяваше как наддаването ще започне след пет минути. Грей натисна два бутона на телефона си, докато се опитваше да държи момичето до себе си.

– Хей!

Грей вдигна поглед от своя телефон, за да види как жената с татуировките, която преди малко бе шепнала в ухото на Лука, се бе изпречила пред него и му преграждаше изхода към паркинга.

– Накъде си я повел?

У него пламна раздразнение заради явния намек.

– Къде другаде, ако не в задна уличка, за да ѝ взема органите и да ги продам на черния пазар?

– Тя е пияна.

Татуираната жена имаше пълни устни, които биха изглеждали привлекателни, ако не бяха изкривени в грозна гримаса.

– Да, наясно съм с това понятие – отвърна Грей.

– А наясно ли си с понятието „изрично съгласие“?

– Познавам го отблизо. Затова знам, че си навлязла в личното ми пространство и трябва да уважиш молбата ми да се дръпнеш от пътя ми. – Той понечи да продължи напред.

– Няма да ти позволя да водиш никъде тази жена.

Тя скръсти ръце, за да разшири заеманото от нея пространство, сякаш това имаше някакво значение. Беше толкова нисичка, че той би могъл да я повдигне с една ръка, като с другата продължаваше да придържа здраво Бамби, и да я отмести встрани. Но изражението на лицето ѝ го накара да се спре. Той я обхвана с поглед и това му подейства като шот абсент: бързо, болезнено, оставящо парене в гърлото. Тъмната ѝ лъскава коса беше разпусната свободно, без фиби и шноли, без лак, а късите ѝ дънкови панталонки стигаха до средата на бедрото и разкриваха силни и добре оформени крака като на човек, който редовно пробягва триатлон или разказва играта на спаринг партньорите си на ринга.

В работата му влизаше да обръща внимание на подробностите. Ето защо погледът му се спря – може би за миг по-дълго – върху полупрозрачния ѝ бял потник, твърде тесен за гърдите, изпъващи го отдолу. Сутиенът беше черен. И отново не му влизаше в работата да преценява кои детайли са важни, негово задължение бе само да ги каталогизира. Протритите ѝ кубинки „Док Мартенс“ бяха в рязък контраст със сандалите на висок ток на Бамби и по някаква причина задействаха у него предупредителен сигнал за „повишена бдителност“.

– Да не би да предлагаш да я оставя тук сред локва от собственото ѝ повръщано? – попита Грей.

– Предлагам да се дръпнеш от нея.

– О, разбира се. – Търпението на Грей бе достигнало предела си. – Както искаш.

Той пусна Бамби, която се олюля и полетя към татуираната жена, като заби в нея изкуствените си нокти. Жената инстинктивно посегна и я хвана, преди да падне.

– Ох! – Вместо да полети назад към прозореца, непознатата постави един стегнат крак назад за баланс.

Грей погледна телефона си.

– Ехо! – подвикна му сърдито тя, тъй като се огъваше под тежестта на Бамби. Пияното момиче беше едва ли не коматозно и посипаните ѝ с блясък мигли пърхаха като ранени насекоми.

Грей вдигна пръст към нея да изчака, докато четеше съобщението на Джет.

– Малко помощ тук, а?

– Помощ? – повтори той и в същия момент клаксонът на Джет прозвуча през стъклото. – От изнасилвач опортюнист?

– Не съм казала, че си… Тя драйфа!

Грей бутна жената тъкмо навреме, та да спаси кубинките ѝ „Док Мартенс“ да не бъдат оплискани от прочутото вино „Барбарани“, примесено със стомашните сокове на Бамби.

– Сега вече мога ли да я кача в такси? – попита Грей.

Жената го стрелна гневно със зелените си очи, но не се опита да го спре. Той подхвана Бамби под мишници, само че тя се оказа твърде тежка.

Мамка му. Той награби момичето, както би сторил младоженец от деветнайсети век с булката си, за да я пренесе през прага.

– Това не е такси – последва го сърдитият глас навън на паркинга, където чакаше Беси, червеното порше на Барбарани.

– От „Менса“ чували ли са за теб? – подхвърли язвително той.

Джет слезе, за да помогне на Грей да настанят Бамби на задната седалка. Жената с татуировките зае закрилническа поза пред вратата, за да им попречи да вкарат момичето вътре.

– Такси на Барбарани е – обясни Грей.

Тя повдигна вежди.

– Нима работиш за Барбарани?

Нещо в тона ѝ накара стомаха му да се свие. Защо ли?

– Е, не съм тук да наддавам за един час насаме с Лука Барбарани, ако това си мислиш – отвърна ѝ.

Почти очакваше тя да откликне с „Нито пък аз“, но го посрещна само ледено мълчание. Имаше нещо у тази жена и не, наистина не ставаше въпрос само за тясната ѝ блузка. Беше блясъкът в очите ѝ като от нож, прибран в ножница, но с ясно различими очертания. Тя не беше тук заради търга. Обучен бе да забелязва такива неща. И след последната си грешка не се канеше отново да допуска такава.

Какво ли беше прошепнала на Лука в залата?

– Тя също ли ще идва? – попита Джет, докато въвеждаше адреса на Бамби в джипиеса, а синият блясък от екрана осветяваше назъбения белег, минаващ през средата на лицето му.

Грей се извърна към нея с повдигната вежда.

– Връщам се вътре – каза жената, – стига тя да е в безопасност.

– С Джет е в пълна безопасност – отвърна Грей. – Той може да управлява тази кола със затворени очи. – При погледа, който му отправи, той добави: – Не че ще го прави, де.

Идея си нямаше защо се опитва да вдъхне увереност на тази жена в пълната надеждност на шофьора на Барбарани.

Докато прекосяваха паркинга обратно към залата, жената намести презрамките на сутиена си с жест, който накара Грей да извърне поглед. Сега гърдите ѝ изплуваха още повече над деколтето на блузката, като че светът се нуждаеше от по-явно доказателство за съществуването им.

– Не ти препоръчвам да възлагаш големи надежди – подхвърли той, когато влязоха през стъклените врати в залата. – Тази вечер конкуренцията е сериозна.

– Доколкото съм наясно, единственият критерий на Лука Барбарани за жените е да са живи, а май и това не е строго задължително.

– Виждала ли си жените на инстаграм страницата му? – попита Грей. – Не си точно неговият тип.

В действителност типът на Лука бяха северноиталианки с подчертани извивки и строго забранени. Така че в търсенето си на пълната противоположност се бе спрял на клишето супермодел – високи красавици, носещи минимален риск да бъде отлъчен от семейството си заради тях. Ала тази жена не отговаряше на нито един от въпросните критерии. Вярно, бе силно впечатляваща, направо ти секваше дъхът при вида ѝ, но за нищо на света не би могла да се конкурира с присъстващите тази вечер. Освен това нямаше държането, каквото Грей би очаквал от човек, който няма нищо по-добро за правене в четвъртък вечер, та затова е готов да пръсне нелепо висока сума пари за един час с най-желания ерген в Австралия.

– И какво точно би трябвало да значи това? – поинтересува се тя. – От кой „тип“ съм аз?

Не от моя. Нещо първично у него изръмжа в протест срещу тази мисъл. Но той бързо го потисна, както се бе приучил да прави след последната си мега издънка.

Той не харесваше татуировки. Не. Не си падаше по лоши момичета.

А жени, които успяваха да отстояват мнението си в спор и все пак да ти вземат дъха, съвсем пък не бяха неговият тип. Вече не.

– Не този на Лука – отговори вместо това.

– Никога няма да разбера потребността на мъжете да категоризират жените, сякаш сме марки зърнени закуски.

– Ти буквално участваш в търг за живо човешко същество – тросна ѝ се Грей. – Нямаш право да претендираш за висок морал.

Тя отвори уста, сякаш се канеше да възрази – което явно ѝ бе настройката по подразбиране, но тогава водещият призова всички да седнат по местата си и, изглежда, я върна обратно към реалността. Ако някой би могъл да нарече това „реалност“.

– И какъв изобщо си им ти? – полюбопитства тя, като гледаше как Грей следи с очи качващия се по стълбичките към сцената Лука.

– Няма значение какъв съм им – отсече Грей. – Важното е какъв съм за всички, които се опитват да им навредят.

Материалът Последен шанс е публикуван за пръв път на Списание Бела.

Превод: Цветелина Тенекеджиева

От великолепните дворци на индийските махараджи до величествените английски имения… Минало и настояще се преплитат в една история за любов, дълг и памет.

Очаквайте „Среднощната роза“ на 11 август!

За авторката

Лусинда Райли (1965 – 2021) започва кариерата си като актриса.        Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. От тях в световен мащаб са продадени над седемдесет милиона екземпляра. През 2024 г. Лусинда Райли беше наградена посмъртно с отличието „Златен Пан“.

За книгата

Дарджилинг, Индия

На стогодишния си юбилей Анахита Чаван предава на правнука си куп листове, на които е изляла историята на живота си. Години по-късно, удовлетворен от кариерата, но разочарован от личния си живот, Ари посяга към спомените на Анахита. И от тях разбира за лечителската дарба на баба си, за нейната помитаща любовна история и за изгубения ѝ син. Следвайки тайните от миналото, той се озовава от жарката, пъстра Индия в мрачната английска провинция, където Анахита е преживяла най-щастливите, но и най-скръбните си дни.

Астбъри Хол, Англия

Холивудската актриса Ребека Брадли пристига в старото имение, където ще снима филм. На това откъснато от света място тя най-накрая намира спокойствие. Когато осъзнава стряскащата прилика между себе си и лейди Вайълет, прабабата на настоящия собственик, тя решава да разбере повече за миналото на този могъщ някога род.

Един ден в Астбъри Хол пристига млад мъж, за да научи истината за нещо, което се е случило преди близо век. Ари и Ребека постепенно разкриват мрачни тайни и лъжи, които ще преобърнат живота им…

Откъс

Днес навършвам сто години. Не само че успях да оцелея цял век, но и посрещнах новото хилядолетие.

Гледам през прозореца как зората пуква и слънцето започва да наднича иззад връх Канченджунга, лежа на възглавниците си и размишлявам с усмивка върху цялата тази нелепост. Ако бях мебел, някое изящно кресло например, вече щяха да ме възприемат като антика. Щяха да ме лакират, реставрират и излагат на показ като същинска прелест. За жалост, не така стоят нещата с човешкия ми образ, който ходът на времето не поласка като парче фин махагон. Вместо това тялото ми се спаружи и увисна като чувал от зебло, пълен с кости.

Всичко красиво в мен, което може да бъде сметнато за ценно, е скрито надълбоко в недрата ми – мъдростта, придобита от стогодишния ми живот на тази земя, и сърцето ми, неизменно туптяло в акомпанимент на всички възможни човешки емоции и дела.

Точно на този ден преди цял век, по стара индийска традиция родителите ми се допитали до врач, който трябвало да предвещае бъдещето на новороденото им момиченце. Мисля, че още пазя предсказанията на астролога сред малкото притежания на майка ми, които още са с мен. Спомням си уверението им, че ще водя дълъг живот, но навярно през 1900 година за родителите ми това е означавало да доживея петдесет с Божията благословия.

Някой чука плахо на вратата ми. Кева е, вярната ми прислужница, въоръжена с поднос с черен чай и малка каничка студено мляко. Така и не се отучих да пия чай като англичаните, въпреки че живея в Индия – и то в Дарджилинг – от цели седемдесет и осем години.

Не отговарям на почукването на Кева. Точно това утро предпочитам да го прекарам сама с мислите си. Прислужничката ми несъмнено ще иска да обсъдим предстоящите събития, ще ме пришпори да ставам от леглото, да се измия и облека, преди членовете на семейството ми да заприиждат.

Докато слънцето прогаря облаците, прибулили заснежените планини, очите ми издирват по синьото небе отговора, който прося от него всяка сутрин през последните седемдесет и осем години.

„Отговорете днес, моля ви“, призовавам боговете, защото във всеки един час, отлетял, откакто видях детето си за последно, усещам диханието му в някое незнайно кътче на планетата. Ако той беше загинал, щях да разбера още в същия миг, както се случваше с всичките ми свидни хора, напуснали този свят.

Очите ми плуват в сълзи и обръщам глава към нощното шкафче до леглото ми, за да погледам единствената снимка на сина ми, която имам – пухкавичко, усмихнато двегодишно бебче, кацнало на коляното ми. Даде ми я скъпа приятелка, Индира, заедно със смъртния му акт, няколко седмици след като ме уведомиха за кончината на сина ми. Преди цяла вечност, струва ми се. В действителност обаче синът ми също е старец като мен. Ще отпразнува осемдесет и първия си рожден ден през идния октомври. Но дори с моето живо въображение не мога да си го представя такъв.

Извръщам решително поглед от образа на сина ми, съзнавайки, че днес заслужавам да се насладя на тържеството, подготвено от семейството ми. И все пак, незнайно защо, на всички такива празненства, виждайки другото ми дете и нейните деца, и децата на децата ѝ, липсата на сина ми подхранва болката в сърцето ми, напомня ми, че не е с мен от цяла вечност.

Разбира се, всички открай време вярват, че той е починал преди седемдесет и осем години.

– Маджи*, виж, имаш дори смъртния му акт! Остави го да почива в мир – казва често дъщеря ми Муна с въздишка.

– Радвай се на живото си семейство.

Разбираемо е, че Муна ми се ядосва след всичките тези години. Има право. Иска да се чувства достатъчна, да ми стига и само тя. Но загубеното дете е незаменимо в едно майчино сърце.

Днес поне дъщеря ми ще получи своето. Ще седна в креслото си и с радост ще гледам династията си от потомци. Няма да ги отегчавам с разказите си за историята на Индия. Като пристигнат с бързите си западни коли, с децата си, заровили носове в електронните си джаджи, няма да им припомням как двете с Индира сме изкачвали стръмните чукари на Дарджилинг с коне, нито че някога електричеството и течащата вода бяха лукс или колко алчно съм поглъщала всяка оръфана книга, до която съм можела да се докопам. Младите се дразнят на историите за миналото, иска им се да живеят само в настоящето, както беше и с мен, когато бях на тяхната възраст.

Предполагам, повечето членове на семейството ми не изгарят от желание да прелетят със самолет половин Индия, за да посетят прабаба си на стотния ѝ рожден ден, но може би ги съдя твърде строго. През последните няколко години доста мислих по въпроса защо младите се чувстват неудобно в компанията на стари – могат да научат толкова полезни неща от нас. В крайна сметка стигнах до заключението, че неудобството им се дължи на това, че в крехкото ни физическо присъствие осъзнават какво крие и тяхното бъдеще. Виждат, макар и в пълния блясък на силата и красотата си, че един ден и те ще угаснат. А не знаят какви облаги носи старостта.

Как изобщо да прозрат вътре в нас? Как да проумеят, че душите им ще съзреят, че пламенността им ще стихне и егоизмът им ще бъде потушен от дълголетния житейски опит?

Но аз съзнавам, че такава е природата ни в цялата си прекрасна оплетеност. Този въпрос вече не ме терзае.

Интервю с Лусинда Райли

Казвали сте и преди, че обикновено някое място или сграда посяват семето за вашите романи. Какво ви вдъхнови за тази книга?

Индия винаги ме е очаровала с нейните многообразни култури и коренно различни пейзажи. Цялата страна представлява толкова ярък и богат гоблен, че по естествен начин предоставя онзи колоритен и екзотичен фон, за който толкова обичам да пиша. Освен това знаех бегло, че моите предци са живели в Индия в началото на миналия век. Това е най-амбициозната ми история досега и когато започнах, не знаех в какво се забърквам!

Описанията на Индия са изключително ярки. Как подходихте към проучването на обстановката, за да я предадете толкова реалистично?

Прочетох абсолютно всичко, което успях да намеря, за местата и реалните личности от последните дни на Британския Радж. Гледах също безброй филми, претърсих интернет за информация. В съзнанието ми започна да се оформя представа за това къде трябва да започне историята и тогава предприех пътуване в Джайпур и Мумбай. Посетих Лунния дворец и дори отседнах в двореца Рамбаг, преди да замина към Куч Бехар в най-северната част на страната. Реалността на съвременна Индия беше огромен културен шок. Това е страна на толкова големи контрасти. Красотата на пейзажа с неговите зашеметяващи храмове и дворци, съчетана обаче с толкова много лишения за хората, ме впечатли дълбоко. Едва когато изпиташ шума, жегата, праха и клаустрофобията, предизвикана от толкова много хора на едно място – много от които живеят по улиците – можеш да започнеш да разбираш пропастта, която все още съществува между богатите и бедните.

Друго важно място в романа е Астбъри Хол в Англия. Имението изцяло измислено ли е, или сте го създали по образец на конкретна сграда?

Астбъри е въображаема комбинация от няколко величествени имения, макар че най-голямо сходство има с Касъл Хауърд в Йоркшър, известен от сериала и филмовата адаптация на „Завръщане в Брайдсхед“. Освен това аз имам богат опит с престоя в проветриви, леденостудени спални с остаряла водопроводна инсталация, когато съм прекарвала уикендите при приятели в техните величествени имения! Затова наистина съчувствах на героинята си Ребека, когато пристигна в Астбъри от модерния си апартамент в Ню Йорк, предлагащ всичкия комфорт, който днес парите могат да осигурят. Въпреки че тези величествени стари къщи изглеждат красиви отвън, това не означава непременно, че са удобни за живеене. Домът ми е едно старо имение в Норфък, където всяка дъска на пода скърца зловещо, а климатизацията се осигурява от 2-инчова цепнатина между оригиналните джорджиански прозорци и касите!

Романът ви разглежда трудностите при преодоляването на различията между културите, социалните класи и финансово състояние. Мислите ли, че обществото е променило нагласите си в сравнение със света, в който расте Анахита?

Като цяло, бих казала да, поне в западния свят. Днес повечето хора дори не се замислят при вида на смесен брак. За щастие, британската класова система е далеч по-гъвкава, отколкото по времето на Доналд Астбъри. Мисля, че парите и славата до голяма степен са заменили значението на произхода, когато става въпрос за социалния статус на човек. Все пак на Изток, и разбира се в Индия, кастовата система все още съществува, а равенството за жените от бедно съсловие все още не е реалност. Много хора в Европа се оплакват от притока от емигранти от други националности, но критиците трябва да прекарат поне един ден по улиците на Делхи, преди да съдят другите за това, че копнеят за по-добър живот.

Някои от героите ви притежават дарба, която не може лесно да се обясни. Вярвате ли, че подобно нещо съществува в реалността?

Би било арогантно от наша страна да мислим, че всичко в живота може да се обясни с твърди факти и наука. Аз съм отворена за идеята, че тези дарби съществуват и просто все още не ги разбираме напълно. Самата аз съм имала някои много странни преживявания, които не могат да се припишат на чиста случайност. Например, макар да бях чувала, че част от семейството ми е живяло в Индия в началото на миналия век, не знаех практически нищо друго за тях, дори и имената им. И все пак, точно след като завърших първата чернова на „Среднощната роза“, майка ми дойде на гости и ми каза, че трябва да седна и да се подготвя за шок. Тя ми показа един прекрасен фотоалбум, който току-що беше намерила на тавана. Той разказва чрез снимки преживяванията на моя прапрадядо, който е бил офицер в Индия по времето на британското колониално управление. Имаше снимки не само на много от местата, които бях използвала в историята си, но и на членове на семейството – Доналд, Дейзи, Вайълет и Мод – имена, които бях избрала на случаен принцип за четирима от героите в книгата. Освен това предците ми на снимките физически си приличаха с героите, които бях създала. Как изобщо може да се обясни това?!

Голяма част от действието в книгата се развива през 20-те години на миналия век. Какво ви привлича толкова много в този исторически период? Бихте ли искали да живеете в онова време?

Винаги съм обичала творбите на Ф. Скот Фицджералд, който пише толкова емоционално за онова време. И, разбира се, „Имението Даунтън“, един сезон на който се развива през 1921 г., също като в „Среднощната роза“. Ако бях млада и относително заможна по онова време, щях да се възхищавам на красивите дрехи, които са носели жените, и на факта, че мъжете са били мъже и са се отнасяли към жените с уважение. Въпреки това бих мразила факта, че от нас, момичетата, се очаква просто да сме красиви и послушни и че нямаме почти никакви права. Да не забравяме обаче неизбежните жертви сред любимите мъже по време на Първата световна война. Не мога да си представя болката, ако бях загубила съпруга си или някой от синовете си.

Кой е любимият ви герой в книгата и защо?

Анахита. Всъщност тя вероятно е най-любимият ми герой изобщо. Тя е толкова нежна, лоялна и умна и приема факта, че можем да контролираме собствената си съдба само до известна степен. Тя също така се вслушва в инстинктите си – нещо, което е напълно естествено за мен.

Коя е основната тема на книгата?

Ако трябваше да избера една, тя би била „любов срещу дълг“. Съдбите на няколко герои зависят от този толкова чест конфликт. Исках също така да избягам от клишетата на жанра си, като чрез Ребека разгледам колко лесно е да повярваме на привидното, когато то всъщност е далеч от реалността. Бих го нарекла ефектът „дим в огледалото“.

Вярвате ли в алтернативни методи на лечение, като аюрведичната медицина, която практикува Анахита?

Срещнах се с тази практика в Индия и се поинтересувах малко от нея. Тя все още е призната в цяла Индия като основен метод на лечение извън рамките на конвенционалната медицина. Разбира се, винаги ще има случаи, в които са необходими съвременната наука и хирургичните техники. Но аз вярвам, че древните лечебни методи не биха могли да оцелеят в продължение на хиляди години, ако не работеха.

Доколко сте привързана към героите си?

Невероятно много! Живея и дишам с тях, докато пиша, и винаги се чувствам опустошена, когато завърша някоя книга. Освен това никога не знам напълно как ще завършат техните истории, докато не стигна до последната страница. В случая започнах, без да знам защо изобщо пиша това. Почти го изтрих, но изведнъж разбрах какво трябва да се случи. Плаках като бебе около два часа, след като написах епилога. За мен това е най-трогателният край, който някога съм писала.

Какъв невероятен финал! Разплаках се, след като го прочетох. Остана в съзнанието ми дълго време след това и, ако трябва да съм честна, все още ме преследва. Какво изпитвахте, докато  го пишехте?

Никога няма да забравя как написах този край. Бях завършила историята и знаех, че трябва да затворя кръга и да я върна към Анахита. Необичайно за нас, всички в моята абсурдно оживена къща бяха излезли. Започнах да пиша на клавиатурата – което също беше необичайно, тъй като обикновено първо диктувам текста – и след около страница не можех да разбера защо пиша за Анахита и болниците. Буквално бях на път да го изтрия, когато изведнъж разбрах. Написах последната страница със стичащи се по бузите ми сълзи и през останалата част от следобеда плаках на приливи и отливи, защото просто не можех да понеса трагичността на историята. После дадох текста на съпруга ми, който беше прочел останалата част от книгата, и той също заплака. А той никога не плаче. Дори редакторите ми от САЩ и Великобритания, и двамата мъже, ми казаха, че са изплакали потоци от сълзи. Не мога дори да си представя да напиша отново толкова разтърсващ край.

Материалът Среднощната роза е публикуван за пръв път на Списание Бела.

Над 1,6 млрд. евро е стойността на стоките от български компании, реализирани в мрежата на Lidl за периода 2023–2025 г., показват данните, представени от Лидл България и Института за пазарна икономика (ИПИ). Само през 2025 г.  стоките от български компании възлизат на близо 650 млн. евро, бележейки ръст от близо 20% спрямо 2024 г. и над 50% спрямо 2023 г.

В по-дългосрочен план стойността на стоките от български компании в мрежата на Lidl е нараснала със 136% за периода 2020–2025 г., което отразява устойчивото развитие на партньорствата с местните производители. Средно 10% от доставките са предназначени за износ към магазините на Lidl в други държави, което разширява пазарните възможности пред българските производители.

„Партньорството с българските производители е сред най-важните ни приоритети. Резултатите от анализа показват, че стабилните и дългосрочни взаимоотношения създават стойност не само за бизнеса, но и за местните общности. Особено важно за нас е, че с повече от една трета от нашите доставчици работим вече повече от десет години. Това е доказателство, че устойчивото развитие се гради с доверие, последователност и споделена визия“, каза Милена Драгийска, главен изпълнителен директор на Лидл България.

Подкрепата за развитието на българските производители е и сред основните решения, които Лидл България публично предложи за преодоляване на предизвикателствата пред родното земеделие и производство. Компанията последователно застъпва позицията, че устойчивото решение на проблемите на българския пазар минава през укрепване на веригата на доставки и на местното производство. И данните показват, че този подход дава измерими резултати: повече поръчки, по-устойчиви приходи за българските производители и повече работни места в икономиката.

Разпределение на стоките

По стойност на доставките през 2025 г. водещи са категориите „Месо, колбаси и риба“ и „Други хранителни стоки“^[1], които формират по 25% от общия обем. Следват „Напитки и вода“ и „Млечни продукти и яйца“ с по 16-17%. Значим ръст за последните две години отбелязват доставките на плодове и зеленчуци, чиято стойност почти се удвоява, а доставките на млечни продукти и яйца, напитки и води и други хранителни стоки нарастват с около две трети.

Въздействие върху производството

Анализът на ИПИ показва, че въздействието на Lidl надхвърля ролята на търговец на дребно. Благодарение на дългосрочните партньорства с български производители, устойчивият ръст на доставките и подкрепата за заетостта компанията има измерим принос за развитието на българското производство и местните икономики.

Финансовите резултати на производителите, които работят с Лидл България, също показват положителна динамика. Средно печалбата на топ 50 производители-партньори през 2024 г. е приблизително два пъти по-висока спрямо предходната година, а делът на предприятията с положителен финансов резултат е по-висок от този в преработващата промишленост като цяло. Данните на ИПИ показват ясен контраст: докато партньорите на Lidl подобряват финансовите си резултати и бележат силна пазарна устойчивост, целият сектор „Производство на хранителни продукти“ в страната отчита спад на приходите от продажби от 0,6% спрямо 2023 година.

Принос към местната икономика

Днес партньорската мрежа на Лидл България обхваща над 300 български компании в 27 области и 95 общини, като само в партньорите-производители има разкрити 32,5 хил. работни места. В три от областите – столицата, Пловдив и Ловеч – договорите надвишават 150 млн. евро за последните три години, а в пет – Добрич, Търговище, Разград, Хасково и Сливен – са между 50-150 млн. евро.

„Анализът показва, че ефектът от партньорството между Лидл България и производителите се измерва не само чрез обема на доставките, а и чрез влиянието върху местната икономика. В редица общини предприятията, които работят с Lidl, са сред основните работодатели, а въздействието не се ограничава само до по-малки населени места – наблюдава се и в по-големи индустриални центрове. Това означава, че подобни партньорства имат значение както за развитието на отделните компании, така и за икономическата устойчивост на регионите“, каза Лъчезар Богданов, главен икономист в Института за пазарна икономика.

Анализът показва, че значението на партньорствата не се ограничава само до по-малки или по-слабо развити общини. Измерим ефект се наблюдава и в областни центрове и големи индустриални общини като Ловеч, Разград, Хасково, Ямбол, Сливен, Стара Загора, Пловдив и София, където производителите партньори също имат съществен принос за индустриалната заетост и развитието на местната икономика.

^[1] Тази група включва подправки и сосове, готови продукти, олио, ядки, захарни изделия, лютеници, храни за домашни любимци.

Материалът Партньорството с Lidl донесе над 1,6 млрд. евро на български компании за периода 2023–2025 г. е публикуван за пръв път на Списание Бела.

Това е първият български пълнометражен игрален филм за Баба Ванга. Зад проекта стоят Зипо (Христо Христов) и  Слаш (Стоян Стоянов) — продуцентите на  „Един грам живот“, филмът, който събра над  200 000 зрители от прожекциите си в кината, обиколи над 40 града , в 7 държави и 3 континента.

Но „Рупите“ не е биография. И не е просто филм.

Това е мистериозен трилър, вдъхновен от реални факти, тайни архиви и легенди около Баба Ванга — история, тръгваща от един въпрос:

Ами ако Баба Ванга е оставила последно пророчество, което никога не е било разкрито?

„Рупите“ е първият български филм, който не свършва с финалните надписи.
Защото след прожекцията историята продължава с „Проект 42“ — интерактивна игра, която превръща зрителите в участници в мистерията.

–

Това ще бъде ФИЛМЪТ, КОЙТО ЗАПОЧВА, КОГАТО ДРУГИТЕ СВЪРШВАТ!

Милиони хора по света познават пророчествата на Баба Ванга. Но според легендата има едно последно пророчество, което никога не е било разкрито публично.

Не защото е изгубено. А защото е било скрито.

„Рупите: Последното пророчество на Баба Ванга“ проследява търсенето на тази тайна — през архиви, следи от миналото и събития, които десетилетия наред стоят на границата между историята и мистерията.

Историята на филма е вдъхновена от реални теми, личности, събития и въпроси, свързани с Баба Ванга и района на Рупите:

**Хераклея Синтика** — древният град край Рупите, който превръща района в едно от най-загадъчните места в България;
**свидетелства за интерес към Ванга по време на Втората световна война**;
**връзката между Людмила Живкова и Ванга**;
**държавното изследване на феномена Ванга** от Института по сугестология;
**експедиции, архиви и въпроси**, които и днес продължават да пораждат спорове.

Филмът не обещава лесни отговори.
Той се появява точно там, където **документите свършват, легендата започва, а истината остава някъде по средата**.

Основен партньор и копродуцент на филма е „Болгар Капитал“ АД.
–

С ФИЛМА ИДВА  и „ПРОЕКТ 42“

С „Рупите“  историята няма да остане само на екрана.

Публиката ще може да влезе в „Проект 42“ — интерактивна игра, достъпна на **bbvng.com/guardians**, която продължава мистерията отвъд киното. В нея участниците ще отключват следи, фрагменти и скрити елементи от историята, свързани със света на филма. Играта е вече налична да се играе в браузър.

Съвсем скоро преживяването ще се разшири и с мобилно приложение, което ще пренесе части от мистерията и в реалния свят.

Това не е просто игра. Това е следващата глава от преживяването — свят от следи, фрагменти и тайни, в който зрителят не просто гледа историята, а започва да я разплита сам.

 Ето какво споделят проудуцентите за проекта:

Христо Христов – Зипо, режисьор и продуцент:
„Баба Ванга е една от най-големите загадки, които България е дала на света. Вместо да разкажем живота ѝ по очаквания начин, избрахме да тръгнем по най-силния въпрос от всички — какво, ако най-важното е останало скрито?“

Стоян Стоянов – Слаш, продуцент:
„Повечето филми свършват, когато светнат лампите в салона. Нашият тогава започва. Искаме зрителят да излезе от киното не само развълнуван, а с чувството, че току-що е получил първата следа към нещо много по-голямо.“

 „Болгар Капитал“ АД:
„За нас това не е просто филмов проект, а кауза, свързана със съхраняването и предаването на българската памет, култура и духовно знание. „Рупите: Последното пророчество на Баба Ванга“ е първият игрален филм, който копродуцираме, защото вярваме, че той отговаря на философията на нашата компания да подкрепя стойностни български проекти с дългосрочен културен смисъл.“

–

Материалът НА ПЕТЪК 13 ИДВА ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ ЗА БАБА ВАНГА е публикуван за пръв път на Списание Бела.

Превод: Илвана Гарабедян

Спираща дъха история за две необикновени жени, чиито съдби изненадващо се преплитат

Очаквайте „Забраненият плод“ на 5 август!

За авторката

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 г. Прави успешна журналистическа кариера, но мечтата й е да стане писател. Дебютният й роман се радва на положителни отзиви, но големият пробив идва с „Аз преди теб. Необичайната любовна история се превръща в световна сензация с продадени над шестнадесет милиона екземпляра. Критиката го определя като един от най-запомнящите се романи на изминалото десетилетие. По „Аз преди теб“ е заснет и едноименен филм с участието на Емилия Кларк (Луиза) и Сам Клафлин (Уил). Екранизацията, подобно на романа, предизвика истински фурор. Успехът му (над $200 млн. приходи от прожекции) бе последван от филмовата версия на „Последното писмо от любимия“ („Нетфликс“) с участието на Фелисити Джоунс и Шейлийн Удли.

До този момент книгите на Джоджо Мойс са преведени на четиридесет и шест езика и от тях са продадени петдесет и седем милиона екземпляра. Медиите на Острова я обявиха за „най-добрата съвременна британска авторка“. В България Джоджо Мойс има хиляди почитатели, които с нетърпение очакват новата й книга.

За книгата

Петдесетте години на XX век, крайбрежното градче Мерам. Консервативното общество е скандализирано, когато в къщата в стил ар деко се нанася актрисата Аделайн, известна с волния си нрав. Тя се обгражда със свободолюбиви художници, които също не вдъхват доверие на местните. Осемнадесетгодишната Силия Холдън обаче е привлечена от необичайната атмосфера на къщата. С приятелката й Лоти прекарват всяка свободна минута там, откривайки неподозирани удоволствия. Но когато майка й разбира, тя прави всичко по силите си да отдели момичетата от тази среда и дори изпраща дъщеря си в Лондон. Силия се завръща след осем седмици с годеник, чийто баща е търговец на екзотични плодове. Лоти го вижда и… не може да откъсне поглед от него.

Петдесет години по-късно Дейзи се опитва да събере парченцата от разбития си живот. Партньорът й – в семейството и бизнеса, я изоставя само няколко месеца след раждането на дъщеря им. Дейзи решава сама да изпълни поръчката за реновиране на стара къща в Мерам. Собственичката е резервирана, но постепенно я допуска до себе си, споделяйки й фрагменти от миналото. Картината, която изниква под пластовете боя обаче, ще разкрие истината за една забранена любов, чието ехо отеква и до днес.

Откъс

Мама веднъж ми каза, че можеш да разбереш за кого ще се омъжиш, като хвърлиш обелка от ябълка, цялата, през рамо. Тя образувала буква. И поне понякога ставаше така: мама толкова много искаше да види нещо, че просто отказваше да признае, че обелката прилича на седмица или двойка, и си измисляше всякакви В-та или С-та от нищото. Даже и да не познавах никого, чието име започва с В или С.

Не ми трябваха ябълки за Гай. Знаех от първия миг, в който го зърнах; познавах лицето му толкова добре, колкото своето. Това беше лицето на човека, който щеше да ме отведе от семейството ми, щеше да ме обича, да ме обожава и двамата щяхме да имаме прелестни дечица. В него щях да се взирам безмълвно, докато повтаря брачните обети. Неговото лице щеше да е първото нещо, което виждам сутрин, и последното в сладката въздишка на нощта.

Дали и той го знаеше? Разбира се. Той ме спаси. Като истински рицар, с опръскани с кал дрехи, вместо блестящи доспехи. Рицар, който се появи от мрака и ме отведе към светлината. Е, в чакалнята на гарата по-точно. Някакви войници ме притесняваха, докато чаках късния влак. Бях ходила на танци с шефа си и жена му и си изпуснах влака. Бяха ужасно пияни и се опитваха да ме заговорят, без да обръщат внимание на възраженията ми. Отлично знаех, че не бива да говоря с войници, затова им обърнах гръб и седнах на една далечна пейка в ъгъла. Но те постепенно се приближаваха все повече и повече, единият посегна да ме хване, като се опита да го представи за шега, но аз ужасно се изплаших, защото беше късно и не виждах нито гаров служител, нито някой друг наоколо. Повтарях им да ме оставят на мира, но те не спираха. Просто не спираха. После най-едрият – най-бруталният от всички – се притисна към мен, с ужасното си брадясало лице и зловонен дъх, и ми каза, че щял да ме има, независимо дали искам, или не. Аз исках да изкрещя, нали разбирате, но не можех, защото се бях вцепенила от страх.

И тогава се появи Гай. Втурна се в чакалнята и поиска да знае какво си мисли, че прави онзи, и каза, че щял да го ступа здраво. После се изправи срещу тримата, а те започнаха да го ругаят и единият вдигна юмруци пред гърдите си, но след малко, каквито си бяха страхливци, само изпсуваха още няколко пъти и побягнаха.

Аз цялата треперех и плачех, а той ме сложи да седна на един стол и предложи да ми донесе чаша вода, за да се успокоя малко. Беше толкова мил. Толкова внимателен. После каза, че ще почака с мен, докато дойде влакът. И го направи.

И тъкмо там, под жълтите светлини на гарата, за първи път видях лицето му. Истински. Просто разбрах, че това е той. Наистина е той.

Когато казах на мама, тя обели една ябълка, за да провери, и метна обелката през рамото ми. На мен ми се стори, че буквата е С. Мама до ден днешен се кълне, че съвсем ясно била Г. Но по това време отдавна бяхме отминали етапа с ябълките.

Материалът Забраненият плод е публикуван за пръв път на Списание Бела.

Проучвания предвиждат над 13% средногодишен ръст в интереса към face and body sculpting устройствата до 2031 г.

Face and body sculpting устройствата за лице и тяло поставят нов стандарт в грижата за кожата. Глобалният пазар на неинвазивните устройства за оформяне и стягане на лице и тяло продължава да расте и според проучвания се очаква да надмине 13% средногодишен ръст до 2031 г.

В отговор на тази тенденция шведската beauty-tech марка FOREO продължава да развива smart устройствата от ново поколение BEAR 2 Body  и  BEAR 2, които пренасят професионалната грижа за кожата у дома, съчетавайки лесна и удобна употреба и индивидуално адаптирана грижа с последно поколение микротокови технологии.

BEAR 2 Body  е високотехнологично body-sculpting устройство, което използва деликатни, но мощни микротокове, които активират мускулите, стимулират кръвообращението и събуждат клетъчната енергия. Само след седмица редовна употреба кожата е осезаемо по-гладка, силуетът – по-стегнат, а целулитът – видимо намален.

Тайната на ефективността му се крие в комбинацията от до 960 μA микроток и патентования T-Sonic масаж. Заедно те подпомагат лимфния дренаж, изглаждат неравностите, тонизират кожата и стимулират естественото производство на колаген и еластин – ключови елементи за младежки, стегнат и сияен вид. Устройството също така подобрява микроциркулацията, което спомага за свеж и озарен тен – един от най-желаните ефекти през лятото.

BEAR 2 е първото в света микротоково устройство, одобрено от FDA, с анти-шокова система и с четири ексклузивни за марката микротокa: advanced, lifting, tapping и sculpting.

То повдига и стяга лицевите мускули, съживява кожата, извайва и оформя лицето по неинвазивен, безопасен и безболезнен начин. Микротоковата технология доказано увеличава производството на колаген и еластин, които стягат кожата и се борят с бръчките и фините линии. T-Sonic пулсациите стимулират лимфния дренаж, предотвратяват задържането на вода и елиминират токсините като оставят лицето гладко и стегнато.

В България продуктите на FOREO може да закупите от douglas.bg и foreo.com.

Материалът Устройствата за оформянe на лице и тяло поставят нов стандарт в грижата за кожата е публикуван за пръв път на Списание Бела.

от Нора Робъртс

Превод: Илвана Гарабедян

Нов тираж на обичаната поредица за братовчедите О’Дуайър

Очаквайте на 16.06.2026 г.!

За книгата

1263 година

Тъмната вещица Сърха притежава огромна мощ и чрез лечителски заклинания изцелява нуждаещите се. Злият магьосник Кеван, който желае тялото и дарбата й, убива съпруга й Дайхи. За да защити трите си деца, Сърха ги дарява със силата на Тъмната вещица. Изработва им медни амулети, които да ги пазят от черни магии. С последния си дъх проклина Кеван и жертва живота си, за да отнеме неговия.

2013 година

Американката Айона прекарва детството си между новите семейства на разведените си родители, лишена от обич и топлина. Младата жена напуска работа и заминава за Ирландия, за да научи повече за предците си. И най-накрая да се почувства у дома. В зелените гори, тучните хълмове и искрящите езера на графство Мейо я очаква историята на рода й. И съдбата й.

Айона отсяда в средновековен замък и скоро се запознава с братовчедите си Брана и Конър О’Дуайър. Разкрива им необикновената си дарба – да общува с конете. Те я канят да живее при тях и й помагат да овладее магията си. Започва работа в конюшнята към хотела, чийто собственик е привлекателният Бойл.

Братовчедите О’Дуайър разбират, че Сърха не е успяла да унищожи Кеван завинаги. Част от него продължава да живее и ги преследва, жадувайки за мъст…

За автора

През 2007 г. списание „Таймс“ определя Нора Робъртс като една от стоте най-влиятелни личности в света. През последните 30 години средно на всяка минута се продават около 27 книги на Нора Робъртс. Романите й се публикуват в над 34 държави.

Сред най-популярните й поредици са „В смъртта“, „Хотелът“, „Сватбена агенция“, „Сърцето на дракона“, „Прокълнатите булки“, „Родът О`Дуайър“ и др.

Откъс

Студът пронизваше до кости, подсилен от бръснещия вятър и от ледения проливен дъжд, който се сипеше от мътносиньото, подпухнало небе.

Такова бе посрещането на Айона Шиън в Ирландия.

И много й хареса.

– Как иначе? – запита се тя сама, докато притискаше ръце пред гърдите си и попиваше дивата и подгизнала гледка през прозореца. Намираше се в замък. Тази нощ щеше да спи в замък. Съвсем истински ирландски замък в сърцето на западните графства.

Някои от предците й бяха работили тук, бяха спали тук вероятно. Всичко, което знаеше, потвърждаваше, че роднините й – по майчина линия поне – произхождат от тази прелестна част на света, от тази вълшебна част на тази вълшебна страна.

Бе рискувала, ами почти всичко, за да дойде тук, да намери корените си и – надяваше се – да се свърже с тях. Но преди всичко най-сетне да ги разбере.

Бе изгорила мостовете и ги бе оставила да тлеят зад гърба й с надеждата да съгради нови, по-здрави. Такива, които водеха накъдето искаше да върви.

Бе оставила майка си леко ядосана. Но пък майка й никога не изпитваше силен гняв – нито тъга, радост или страст. Колко ли трудно й бе да се озове с дъщеря, чиито емоции и чувства препускаха като диви коне. Баща й само разсеяно я бе потупал по главата и й бе пожелал късмет, както би направил с някой случаен познат.

Подозираше, че никога не е била нещо повече от това за него. Баба й и дядо й по бащина линия бяха приели пътуването й като голямо приключение и й бяха дали много ценен подарък под формата на чек.

Беше им благодарна, макар да знаеше, че са от хората, за които важи правилото „далече от очите – далече от сърцето” и вероятно повече няма да си спомнят за нея.

Но баба й по майчина линия, многообичната й Нан, й бе дала подарък, който повдигаше толкова много въпроси.

Намираше се тук, в това чудесно кътче на Мейо, заобиколена от вода, в сянката на древни дървета, за да намери отговорите.

Би трябвало да изчака утрото, да се настани, да подремне, след като почти не бе спала по време на полета от Балтимор. Или поне да разопакова багажа си. Имаше цяла седмица в „Ашфорд Касъл” – което бе глупаво разточителство от практична гледна точка. Но тя искаше, желаеше тази връзка, това незабравимо преживяване.

Отвори чантите си и се зае да изважда дрехи.

Някога си бе мечтала да порасне малко повече от скромните метър петдесет и осем на височина и тялото й да добие малко повече женствени извивки от стройната тийнейджърска фигура, с която съдбата я бе дарила. После бе спряла да си мечтае и компенсираше с ярки цветове в гардероба си и много, много високи обувки винаги, когато можеше да си го позволи.

Илюзията, би казала Нан, бе почти същата като реалността.

Някога си бе мечтала и да бъде красива като майка си, но се задоволяваше с онова, което й бе дадено – беше симпатична. Единственият път, когато бе видяла нещо близко до истински ужас върху лицето на майка си, бе едва предната седмица, когато Айона бе отрязала дългата си коса и си бе направила момчешки къса прическа.

И сама още не бе свикнала с нея, докато прокарваше пръсти в кичурите. Отиваше й, нали? Не подчертаваше ли поне малко скулите й?

Нямаше значение дали съжалява за импулсивната постъпка; бе съжалявала и за други. Опитването на нови неща, поемането на нови рискове – това бяха настоящите й цели. Никакво седене и чакане – веруюто на родителите й, откакто се помнеше. Настоящето бе сега.

И с тази мисъл тя запрати по дяволите разопаковането на багажа и идеята да чака утрото. Ами ако умре в съня си?

Изрови ботуши, шал, новия дъждобран – бонбоненорозов – които бе купила за Ирландия. Нахлузи шапка на розови и бели райета на главата си и преметна през гърдите си дългата дръжка на голяма си чанта.

– Не мисли, просто действай – каза си тя и излезе от красивата си топла стая.

Почти веднага зави в грешна посока, но това й даде възможност да разгледа коридорите. Бе поискала да резервира стая в най-старото крило и с удоволствие си представяше слугите, които тичат насам-натам с чисти постелки, или дамите, които седят с вретено в ръка. Или воини в окървавена броня, връщащи се от битка.

Имаше на разположение дни наред, за да разгледа всяко кътче на замъка, принадлежащите му земи и близкото селце Конг, и възнамеряваше да се възползва максимално.

Но основната й цел си оставаше да потърси и установи контакт с Тъмната вещица.

Когато пристъпи навън под свистящия вятър и поливния дъжд, си каза, че денят е идеален за вещици.

Малкото листче с картата, която Нан й бе нарисувала, беше в чантата й, но тя я бе запечатала в паметта си. Отдалечи се от масивните каменни стени и пое по пътеката към тъмната гора. Мина покрай притихнали в зимата градини, потънали в подгизнала зеленина. Малко късно си спомни за чадъра в чантата си, измъкна го и си запроправя път право напред в мамещата мрачина на мократа от дъжда гора.

Не беше си представяла дърветата толкова големи, с широки и огромни стволове и странно изкривени клони. Като в приказките, помисли си тя, очарована от всичко, макар дъждът да обливаше ботушите й.

През ромоленето му тя долови въздишките и стенанията на вятъра, после и бълбукането на близката река.

Пътеките се разклоняваха и преплитаха, но тя си представяше ясно картата в главата си.

Стори й се, че долови писък високо горе, и само за миг си представи, че вижда разперени криле. После, въпреки трополенето на дъжда, ромоленето, въздишките и стенанията, всичко изведнъж застина. Пътеката стана още по-тясна, по-трудна и сърцето й заби силно, усещаше го в слепоочията си – твърде бързо, твърде високо.

Отдясно забеляза изкоренено дърво, чийто дънер бе по-широк в основата си от човек и далеч по-голям от разперените й ръце. Увивни растения, по-дебели от китката й, се бяха вплели едно в друго като стена. Почувства се привлечена към тях, поразена от желанието да ги разтвори, да си проправи път през тях и да види какво има отвъд. Мисълта, че може да се изгуби, пробяга през съзнанието й и веднага излетя оттам.

Само искаше да види.

Направи крачка напред, после още една. Усети миризмата на пушек и коне и това още по-силно я затегли към оплетената стена. Докато се пресягаше, нещо изскочи отвътре. Огромната черна фигура я накара да залитне назад. Инстинктивно си помисли: „Мечка!”.

Тъй като чадърът бе изхвърчал от ръката й, тя отчаяно се озърна наоколо за някакво оръжие – пръчка, камък – после забеляза вторачено в нея най-голямото куче, което някога би могла да си представи, застанало неподвижно на четири огромни лапи.

Не беше мечка, каза си тя, но вероятно бе също толкова смъртоносно, освен ако не беше нечий дружелюбен домашен любимец.

– Здравей… кученце.

То продължи да я гледа с очи, които бяха повече златни, отколкото кафяви. Пристъпи напред да я подуши, което тя се надяваше да не е прелюдия към здрава захапка. После излая два пъти гръмовно и избяга с подскоци.

– Добре. – Тя се приведе ниско, докато успее да възстанови дишането си. – Всичко е наред.

Изследването на гората определено щеше да почака – някой светъл и слънчев ден. Или поне по-светъл и по-сух. Грабна подгизналия си и окалян чадър и продължи нататък.

Трябваше да изчака с всичко това, помисли си тя. Сега беше мокра и уплашена и осъзна, че е доста по-изморена от пътуването, отколкото бе очаквала. Би трябвало да дреме в топлото си хотелско легло и сгушена под завивките, да слуша дъжда, вместо да гази в него.

А сега, идеално, се появи и мъгла, понесла се над земята като вълни по брега. Прозирните мъгливи пипала се сгъстиха и станаха плътни като онези увивни растения, а дъждът вече звучеше като мърморещи гласове.

Или наистина чуваше мърморещи гласове, помисли си тя. На език, който не би трябвало да знае, но почти разбираше. Забърза крачка, толкова нетърпелива да излезе от гората, колкото беше, когато влизаше в нея.

Студът стана режещ и тя видя как дъхът й се вледенява. Сега гласовете бяха в главата й: „Върни се. Върни се”.

Упоритостта й, примесена с тревога, я подтикваше да продължава напред, докато накрая почти тичаше по хлъзгавата пътека.

И също като кучето изскочи рязко на открито.

Дъждът си беше просто дъжд, вятърът – вятър. Пътеката преминаваше в път с няколко къщи наблизо, от чиито комини излизаше пушек. А отвъд тях се виждаха красивите, обвити в мъгли, хълмове.

– Твърде голямо въображение и недостатъчно сън – каза си тя.

Видя малки градинки пред входа, които пазеха ярките си цветове за пролетта, коли, паркирани на пътя или в малки и тесни алеи.

Не бе далеч оттук, според картата на Нан, затова продължи по пътя като броеше къщите.

Беше по-далеч от улицата в сравнение с останалите, отдалечена малко-повече, сякаш имаше нужда от лично пространство.

Красивата селска къщичка със сламен покрив, тъмносини стени и яркочервена врата излъчваше същата приказна загадъчност – въпреки това на малката алея бе паркирано лъскаво сребристо „Мини”. Самата къща бе във формата на „Г”, като предната й част бе остъклена. Дори и през зимата на поставки в закритата веранда имаше саксии с ярки теменужки, чиито екзотични личица бяха вдигнати нагоре, за да пият от дъжда.

Табела от състарено дърво висеше над стъклената фасада. Дълбоко издълбаните й букви гласяха:

Тъмната вещица.

– Намерих я.

За миг Айона просто остана да стои под дъжда със затворени очи. Всяко решение, което бе взела през последните шест седмици – вероятно и всяко друго през живота й – водеше дотук.

Чудеше се дали да отиде до страничния вход на ателието, както й бе каза Нан, или до вратата на самата къща. Но докато приближаваше, забеляза проблясък в стъклената стена. А от по-близо видя и рафтовете с шишенца в ярки цветове – наситени или меки – снопчета от изсушени билки. Хаванчета и чукала, купички и… котлета?

От едно котле върху печката се издигаше пара, а до работния плот стоеше жена, която стриваше нещо.

Първата мисъл на Айона бе колко е несправедливо, че една жена може да изглежда по този начин, без дори да е положила усилия. Тъмната й коса бе прибрана назад, секси разрошена, лицето й бе порозовяло от работата и от парата. Фините кости на лицето й подсказваха, че красотата й ще остане до гроб, а красиво оформените й устни бяха леко извити в доволна усмивка.

Въпрос на гени или на магия?, запита се тя. Но пък за някои двете бяха едно и също.

Събра кураж и след като остави чадъра настрани, посегна към дръжката на вратата.

Едва я бе докоснала, когато жената вдигна очи и погледна към нея. Усмивката стана по-широка – учтива покана – затова Айона отвори вратата и влезе.

И усмивката помръкна, а тъмносивите очи се задържаха толкова напрегнато върху лицето й, че Айона спря на място, едва прекрачила прага.

– Мога ли да вляза?

– Вътре си.

– Ами… май да. Трябваше да почукам. Съжалявам, аз… боже, тук ухае невероятно. Розмарин и босилек, и лавандула, и… всичко. Съжалявам – повтори тя. – Вие ли сте Брана О’Дуайър?

– Да, аз съм. – Докато отговаряше, тя взе една кърпа от рафта под тезгяха и отиде до Айона. – Подгизнала си.

– О, извинете. Мокря пода. Идвам пеша от замъка. От хотела. Отседнала съм в „Ашфорд Касъл”.

– Браво на теб, забележително място.

– Като приказка е – поне доколкото успях да видя от него. Тъкмо пристигнах. Искам да кажа, само преди няколко часа, но исках да дойда да ви видя веднага. Дойдох да се запозная с вас.

– Защо?

– О, съжалявам, аз…

– Изглежда, съжаляваш за много неща за толкова кратко време.

– Хм. – Айона заизвива кърпата в ръцете си. – Да, така изглежда. Аз съм Айона. Айона Шиън. Братовчеди сме. Искам да кажа, баба ми, Мери Кейт О’Конър, е братовчедка на вашата баба, Ейлиш, хм… Ейлиш Фланъри. Така че това ни прави, не съм много сигурна дали трети, или четвърти братовчеди.

– Братовчедите са братовчеди, независимо колко далечни. Ами добре, сваляй тези кални ботуши и да пийнем чай.

– Благодаря. Знам, че трябваше да ви пиша или да се обадя, нещо подобно. Но се опасявах, че ще ми кажете да не идвам.

– Така ли? – промърмори Брана, докато слагаше чайника.

– Просто, след като веднъж бях решила, трябваше да стигна докрай. – Остави калните си ботуши до вратата, окачи палтото на една кукичка. – Винаги съм искала да посетя Ирландия – свързано е с корените – но винаги съм смятала, че ще стане някога в бъдеще. После… ами, оказа се сега. Точно сега.

– Иди да поседнеш до масата там вътре, до огъня. Вятърът днес е студен.

– Господи, аз ли не знам! Кълна се, че стана още по-студен, когато влязох дълбоко в гората, а после… О, господи, мечката!

Млъкна, когато огромното куче надигна глава от мястото си до малкото огнище и я изгледа със същия сериозен поглед като в гората.

– Искам да кажа, кучето. Помислих си, че е мечка, само за миг, когато изскочи от гората. Но всъщност е голямо куче. Твоето куче.

– Мой е, да, както аз съм негова. Казва се Кател и няма да те нарани. Страхуваш ли се от кучета, братовчедке?

– Не. Но той е огромен. Какъв е?

– Каква порода, имаш предвид. Баща му е ирландски вълкодав, а майка му – кръстоска между ирландски дог и шотландска еленова хрътка.

– Изглежда страшен и горд едновременно. Мога ли да го погаля?

– Това зависи от теб и него – отвърна Брана, докато поднасяше чай и захарни бисквити на масата. Не каза нищо повече, когато Айона приклекна, протегна опакото на дланта си, за да я подуши кучето, после нежно го погали по главата.

– Здрасти, Кател. Нямах време да ти се представя по-рано. Изкара ми ангелите.

Стана и се усмихна на Брана.

– Толкова се радвам да се запознаем, да съм тук. Всичко беше като лудешки сън и все още ми се върти главата. Не мога да повярвам, че стоя тук.

– Тогава седни и си изпий чая.

– Почти нищо не знаех за теб – подхвана Айона, когато седна и стопли замръзналите си ръце на чашата. – Искам да кажа, че Нан ми беше разказвала за братовчедите. За теб и брат ти.

– Конър.

– Да, Конър, и за другите, които живеят в Голуей или Клеър. Искаше да ме доведе още пред години, но не се получи. Родителите ми – е, предимно майка ми не искаше особено, а после двамата с баща ми се разделиха, после, ами, просто се оказах постоянно между двамата. След това и двамата се ожениха повторно, но беше доста странно, понеже майка ми настояваше за анулиране на брака. Казват, че това не те прави копеле, но определено така се чувстваш.

Брана едва повдигна вежди.

– Предполагам, че е така.

– След това бях на училище, почнах работа и известно време имах връзка с един човек. Един ден просто го погледнах и си казах: „Защо?”. Имам предвид, че помежду ни нямаше друго, освен навик и удобство, а човек се нуждае от нещо повече, нали?

– Бих казала, че да.

– Искам много повече, понякога поне. През повечето време имах усещането, че не съм съвсем на мястото си. Където и да бях, все нещо не бе както трябва, не напълно. После започнах да сънувам тези сънища – или по-точно почнах да си ги спомням и тогава отидох да се видя с Нан. Онова, което ми каза, би трябвало да прозвучи невероятно. Не би трябвало да има никакъв смисъл, но не беше така. Всичко си дойде на мястото. Не мога да спра да бърборя. Толкова съм нервна. – Взе една бисквитка и я напъха в устата си. – Много са вкусни. Аз…

– Не казвай пак, че съжаляваш. Звучи нелепо. Разкажи ми за сънищата.

– Той иска да ме убие.

– Кой?

– Не знам. Или не знаех. Нан казва, че името му е – било е – Кеван и че е магьосник. Зъл. Преди много векове нашата предшественичка, първата тъмна вещица, го е унищожила. Само че някаква част от него е оцеляла. Още иска да ме убие. Да убие нас. Знам, че звучи безумно.

Брана спокойно отпи от чая си.

– Изглеждам ли ти шокирана от всичко това?

– Не. Изглеждаш много спокойна. Ще ми се и аз да бях толкова спокойна. Красива си. И аз винаги съм искала да съм красива. И по-висока. Ти си висока. Пак бърборя. Не мога да спра.

Брана стана и отвори един шкаф, измъкна бутилка уиски.

– Денят е подходящ за малко уиски в чая. Значи, си чула историята за Кеван и Сърха – първата тъмна вещица – и си решила да дойдеш в Ирландия и да се срещнеш с мен.

– В общи линии. Напуснах работата си, продадох всичко, което имах.

– Ти… – За първи път Брана изглеждаше искрено изненадана. – Продала си всичко?

– Включително двайсет и осем чифта дизайнерски обувки – купени на разпродажба, но все пак. От това ме заболя доста, но исках да приключа с всичко. И ми трябваха пари, за да дойда тук. И да остана. Имам работна виза. Ще си намеря работа, място за живеене.

Взе нова бисквитка с надеждата, че ще спре потока от думи, но те продължиха да се изливат.

– Знам, че е лудост да харча толкова много, за да отседна в „Ашфорд”, но просто много го исках. Не ми остана нищо в родината, освен Нан. А тя ще дойде, ако я помоля. Имам усещането, че ще си намеря мястото тук. Че нещата ще се уравновесят някак. Уморена съм от чувството, че не се вписвам никъде.

– Какво си работила?

– Бях инструктор по езда. Туристически водач, работила съм в конюшня. Някога си мечтаех да стана жокей, но ги обичам прекалено много, а и нямам нужната страст към състезанията и тренировките.

Загледана в нея, Брана само кимна.

– Говориш за коне, естествено.

– Да, много ме бива с тях.

– Не се съмнявам в това. Познавам един от собствениците на конюшнята тук – от хотела ги използват за гостите си. Предлагат разходки с коне, уроци по езда, такива неща. Мисля, че Бойл може да ти намери работа.

– Шегуваш ли се? Изобщо не съм се надявала, че веднага мога да си намеря работа в конюшня. Предполагах, че ще работя като сервитьорка или продавачка в магазин. Би било страхотно, ако мога да почна там.

Някои биха казали прекалено хубаво, за да е истина, но Айона никога не бе смятала така. Хубавото трябваше да е истина.

– Виж, ще чистя обора, ще се грижа за конете. Каквото трябва и каквото поиска.

– Ще говоря с него.

– Не знам как да ти се отблагодаря – възкликна Айона и се пресегна за ръката на Брана. Когато се докоснаха и стиснаха ръце, проблесна светлина и топлина.

Макар ръката й да потрепери, Айона не я отдръпна, не извърна поглед.

– Какво значи това?

– Означава, че най-сетне може да е дошло времето. Братовчедката Мери Кейт даде ли ти нещо?

– Да. Когато отидох да я видя, когато ми разказа. – Със свободната си ръка Айона се пресегна към верижката под пуловера си и извади медния амулет със знака на коня.

– Бил е направен от Сърха за най-малкото й дете, за дъщеря й…

– Тийгън. – Довърши Айона. – Да я пази от Кеван. За Брана е била хрътката – трябваше да го разбера, когато видях кучето. А за Иймън – соколът. Разказвала ми е легендите. откакто се помня, но си мислех, че са просто легенди. Майка ми настояваше, че е така. И не й харесваше, когато Нан ми ги разказваше. Затова престанах да й казвам – на майка ми – за тях. Майка ми предпочита просто да се плъзга по повърхността.

– Затова амулетът не е бил предаден на нея, а на теб. Не е била избраната. Ти си. Братовчедката Мери Кейт би дошла, но знаехме, че тя не е избраната, а е само пазител на амулета, на завета. Бил е предаден на нея от други, които са го пазили и са чакали. Сега той е при теб.

„А ти – помисли си Брана – дойде при мен.”

– Тя каза ли ти какво си? – повтори Брана.

– Каза… – Айона издиша дълбоко. – Каза, че съм Тъмната вещица. Но ти…

– Трима са. Три е силно магическо число. Затова сега сме трима. Ти, аз и Конър. Но всеки трябва да приеме цялото, както и самия себе си, и завета. Ти приемаш ли го?

Надявайки се да се успокои, Айона отпи голяма глътка от подправения с уиски чай.

– Работя по въпроса.

– Какво можеш да правиш? Тя нямаше да ти го предаде, ако не е била сигурна. Покажи ми какво можеш?

– Какво? – Айона избърса внезапно изпотените си длани в джинсите. – Нещо като прослушване ли?

– Аз съм се упражнявала през целия си живот, а ти – не. Но носиш кръвта. – Брана леко наклони глава, а на красивото й лице бе изписано скептично изражение. – Нима още нямаш никакви умения?

– Имам. Просто никога не съм… освен с Нан. – Притеснена, леко ядосана, Айона придърпа по-близо свещта на масата. – Сега съм нервна – измърмори тя. – Чувствам се като на прослушване за училищната пиеса. Провалих се с гръм и трясък.

– Освободи съзнанието си. Пусни го да влезе.

Отново си пое въздух, вдиша и издиша няколко пъти бавно, съсредоточи цялата си енергия върху фитила на свещта. Усети как топлината се надига  в нея и светлината се излива навън. Духна лекичко.

Пламъчето трепна, олюля се, после грейна ярко.

– Толкова е прекрасно – прошепна Айона. – Никога няма да свикна. Това е просто… магия.

– Това е сила. Трябва да бъде упражнявана, овладяна и уважавана. И почитана.

– Говориш като Нан. Тя ми показа, когато бях малка, и аз й повярвах. После реших, че са просто фокуснически номера, защото родителите ми така казваха. И мисля – сигурна съм, че майка ми й е казала да престане, иначе няма да й позволи да ме вижда.

– Съзнанието на майка ти е затворено. Като на мнозина други. Не бива да й се сърдиш.

– Тя ме е държала настрани от всичко това. От онова, което съм.

– Сега го знаеш. Можеш ли нещо повече?

– Различни работи. Мога да вдигам във въздуха неща – но не и тежки, и понякога се получава, а понякога – не. Конете. Разбирам какво чувстват. Винаги съм го можела. Опитах се да направя зрителна илюзия – да стана по-красива, но се оказа ужасен провал. Очите ми станаха морави – дори и бялото в тях, а зъбите ми светеха като неонови. Наложи се да си взема два дни болничен, докато ефектът изчезне.

Развеселена, Брана добави още чай и уиски в чашите.

– Ти какво можеш? – попита Айона. – Показах ти моите умения. Сега ми покажи своите.

– Дадено. – Брана изпъна рязко длан и в нея грейна топка бял пламък.

– Мили боже. Това е… – Айона предпазливо се пресегна и доближи пръсти, за да усети топлината. – Искам и аз да го мога.

– Тогава се упражнявай и ще се научиш.

– Ще ме научиш ли?

– Ще те напътствам. То вече е вътре в теб, но се нуждае от пътека, от знаци, от… обработка. Ще ти дам някои книги да прочетеш и разучиш. Наслаждавай се на седмицата си в замъка и си помисли какво искаш, Айона Шиън. Премисли много внимателно, защото, щом веднъж започне, не можеш да се върнеш.

– Не искам да се връщам.

– Нямам предвид в Америка или живота ти там. Говоря за пътя, по който ще тръгнем. – Тръсна отново ръка и когато вече бе празна, хвана с нея чайника. – Кеван, каквото е останало от него, може да е по-ужасен от онова, което е бил. И останалото от него желае онова, което ти имаш, което имаме ние. Иска да пролее кръвта ни. Силата ти и живота ти, ще рискуваш и двете, затова си помисли добре, защото това не е игра.

– Нан каза, че трябва да е въпрос на избор, моят избор. Каза ми, че той – Кеван – ще иска онова, което имам и което съм, и ще направи всичко по силите си, за да го получи. Заплака, когато й казах, че ще дойда тук, но беше и много горда. Веднага щом пристигнах, разбрах, че това е бил правилният избор. Не искам да пренебрегвам онова, което съм. Искам просто да го разбера.

– Да останеш тук, също е избор. И ако решиш да останеш, ще живееш тук с мен и Конър.

– Тук ли?

– Най-добре е да сме заедно. Има достатъчно място.

Нищо не я бе подготвило за този миг. Никога в живота си не бе получавала по-ценен дар.

– Ще ми позволиш да живея тук с вас?

– Нали все пак сме братовчеди. Наслади се на своята седмица. Двамата с Конър сме се посветили на това, дали сме клетва, че ако третият се появи, ще го приемем. Но ти не си имала цял живот да претеглиш нещата, затова помисли хубаво и бъди сигурна. Решението трябва да е твое.

„Каквото и да се окаже то – помисли си Брана – ще промени всичко.”

Материалът Тъмната вещица е публикуван за пръв път на Списание Бела.

В рамките на инициативата Lidl предлага с намаление основни хранителни продукти като хляб и тестени изделия, млечни продукти и яйца, месо и месни продукти, варива и др., но и стоки за дома и личната хигиена, които също са неизменна част месечните разходи на едно домакинство. Повече от половината продукти, включени в кампанията, ще са българско производство.

„Ценовото лидерство е част от нашия бизнес модел като смартдискаунтър, а инструментите за отстъпки и ценовите акции като “Кошница с грижа” при нас са постоянни. Затова реагираме проактивно на промените в икономическата среда и предприемаме навременни мерки в подкрепа на потребителите. За последната една година сме реализирали 13 ценови кампании отделно от ежеседмичните акции и намалени продукти – всичко това в подкрепа на покупателната способност на домакинствата“, заяви Милена Драгийска, главен изпълнителен директор на Лидл България.

Постоянно изгодни цени

Собствените марки и ефективните оперативни процеси са основното предимство на Lidl, което позволява на компанията да предлага продукти с оптимално съотношение качество-цена. Веригата разполага с редица акционни инструменти, чрез които дава възможност за оптимизиране на разходите и осигурява подкрепа за семейния бюджет. Сред тях са седмичните намаления в понеделник, четвъртък и събота, мобилното приложение за лоялни клиенти Lidl Plus, както и месечни кампании като „Lidl сваля цените“, „Подаряваме ти ДДС-то“ и „До теб във всяка стъпка към еврото“.

Подкрепа за българските производители

В нито един момент компанията не налага такси към производителите, с които работи, като например входни, маркетингови или други. Разходите както по тази кампания, така и по други, са за сметка на Lidl.

Лидл България развива дългосрочни и устойчиви партньорства с български производители, като към момента компанията работи с над 300 местни доставчици. Голяма част от тях произвеждат под собствените марки на веригата, което им дава възможност за реализация на тяхната продукция не само на българския пазар, но и в международната търговска мрежа на Lidl. Само за 2025 г. оборотът от износ, който български производители реализират чрез Lidl, достигна 66,4 млн. евро.

Материалът “Кошница с грижа” в Lidl – осем месеца, 30 продукта месечно и по-ниски цени с поне -15% е публикуван за пръв път на Списание Бела.