π etc.
Sat, 13 Jun 2020 16:05:06 +0000
bg-BG
hourly
1
Реаллитератур
/blog/2020/06/13/%d1%80%d0%b5%d0%b0%d0%bb%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80/
/blog/2020/06/13/%d1%80%d0%b5%d0%b0%d0%bb%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80/#respond
Sat, 13 Jun 2020 16:05:06 +0000
/?p=873
Нататък Реаллитератур]]>
Интервюто по-долу е публикувано на 29 април 2020 г. в „Литературен вестник“, бр. 17. То е част от поредицата разговори под надслов: Миглена Николчина пита „Какво се случва в новата българска поезия?“. В същия брой можете да прочетете отговорите на Манол Пейков, Лора Ненковска, Иван Христов, Виргиния Захариева и Мария Калинова.
Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
Няма някакво всеобщо и плътно „трябва“ в поезията. Защото ако има нещо универсално нормативно, то би било твърде абстрактно, прозрачно и тривиално. Например: поезията трябва да докосва, да се бори за истината, справедливостта, да бъде автентична и искрена, да се помни наизуст. Всичко това е ясно и повтаряно многократно. Тя освен това трябва да разширява хоризонтите на човечеството. Това също често се припомня. Добре, но оттук не следва много, защото поезията в Беларус, Франция, Мексико, Йемен, Великобритания, Индия или Грузия не е една и съща. На нито едно от тези места тя не е и вътрешно еднородна. Точно както е и у дома. Затова плътното „трябва“ – това, което наистина ни задължава да правим поезия – ще е много по-специфично, по-контекстуално, то няма да важи всеобщо и не се отнася до всички поети. Ще изброя няколко такива линии на ограничено, но плътно „трябва“.
(1) Първо, бих се радвал съвременната поезия едновременно да осмисли и почувства прехода и неговите следствия. Ако разгледаме периода след 1989 г., то литературата ни успя да улови политическото, при това веднага – още през 90-те; но тя не успя да изрази социалното. Това ми се струва впечатляващ пропуск. От тази гледна точка бих искал поезията да работи върху своя локален и социален контекст, за да опита да го изрази всеобщо. Днес това се оказва много по-трудно, отколкото отразяването на глобалното. Щом е по-трудно, нека се захванем с него. Между другото объркването на политическото (нормативното управление и властта) със социалното (контекстуалното състояние и динамика на самото общество) – точно това объркване е много характерно за самото политическо, за неговия поглед. Това е и една от причините политиката ни да е толкова сляпа за социалните травми. В политически и в литературен план подобно пропускане е много болезнено, а в дългосрочен план то ще е опасно за всички.
(2) Второ, трябва периодично да се минава отвъд езика: мисъл – слово – дело. Връзката в тази триада е впечатляващо сложна. Но за поезията тези нишки лесно се разплитат, тя понякога с такава лекота преминава от мисъл през слово към дело, че изглежда почти неезикова. Разбира се, работата върху езика е наистина ключова; но този ключ отваря езика и излиза извън него. Това според мен е едно от най-вълнуващите събития в литературата изобщо.
(3) Трето, казва се, че авангардът бил мъртъв, че експериментите били приключили и т.н. Изглежда, че те нямат вече социална или критическа функция, има умора. Вместо това приличат на елитарни словоблудства, на вманиачени, маниерни и неразбираеми самозадоволявания. „Стига с тези експерименти!“ Казват: ето ги кулите от слонова кост, в които опиянени от себе си живуркат някакви еклектични и високомерни псевдопоети и т.н. Обвиненията са ясни и са всъщност етически, а не толкова естетически, но откога е така? Откога е тази промяна?
Изглежда, поне на пръв поглед, че 90-те са били последното десетилетие за експериментиране. След това започна нормализацията. Това ми се струва най-важната промяна, защото тя обхваща все повече и повече територии: икономика, политика, култура (в частност литературата). Нормализацията е много по-мощна и жизнена от авангарда, още повече че той започна да се изхабява. Затова – точно в този момент и днес – експериментирането в поезията трябва да продължава. Накратко: ако времето за експерименти е отминало, то точно това е времето за експерименти.
Но какво всъщност означава експеримент? Експериментът има много лица, защото това е разширяване или преобразуване на границите и очакванията, а това може да се отнася до институциите, до стила, темите, формата, до светогледа, до културите, от които черпим вдъхновение и т.н. – експерименталната литература е многообразен континуум, това е именно литературната далечина. Когато се разширяват хоризонтите, то ние самите израстваме (така се връщам към това, с което започнах този отговор). Някои поети възразяват, че експерименталността е самоцелна и затова вредна. Какъв късмет обаче имаме, че човешките същества експериментират и в науката, и в изкуството, че разширяват постепенно своя кръгозор и осъществяват своята автономия. Това е страхотно екологично богатство, разнолика култура. Днес трябва да се обърнем към тези форми на живот, които са изоставени и запокитени встрани. Не може да се отрече, че ще има и проблеми при експериментирането, но нали нашата отговорност като хора е да се справяме именно с тези проблеми – естетически и етически, – а не да се откажем от хоризонта си. Късогледството може да е самоубийствено, предпочитам експериментите – в тях има риск и просвета.
Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
„Най-същественото събитие в българската литература за последните 15 години е, че тя преживя медийно-пазарна нормализация и институционализация. Този процес ще се засилва“ (ΧΑΟΣ, 2015)[1]. Какво днес се е променило спрямо това наблюдение? Пет години по-късно всичко е точно така, както беше 10 години по-рано.
Но нека разширя описанието на проблема. Ако говорим за статукво, то не говорим за отделни поети, а за тенденции. И се изисква описание не само на реда, т.е. на повсеместната нормализация, но и на безредието, т.е. на конфликтите, неуспехите или мъртвите остатъци от провалите в борбата срещу нормализацията. Статуквото обаче не включва и двете, защото то включва само реда; разбира се, безредието може да функционира единствено спрямо някакъв ред, така че то се е присламчило по неизбежност отвън. Но какъв е този ред, какво включва статуквото?
(1) Първа стъпка: реалното! След 2000 г. едно от най-важните събития е обръщането към реалността. Това не е само загърбване на възможното и експеримента, това е умора от самия език, това е изчезването на илюзиите и надеждите от 90-те. Езикът трябвало да стане прозрачен и да работи директно с нещата: да бъде инструмент, да не се изолира в себе си, да бъде разбираем, да се обърне към реалното. Прекрасно, но кое е реалното?
(2) Втора стъпка: търсене на реалното? Всички знаем, че думата „реално“ е много ловка и хитра, включително когато става дума за литература или пък за поезия. Дали става дума за реализма на ХІХ в., или пък за някакъв неясен съвременен натурализъм? Или да бъдем по-конкретни: дали става дума за ангажираната литература (тип Ботев), или пък за социалния реализъм (тип Смирненски), или пък за соцреализма (тип Пеньо Пенев), или пък за парадоксалния реализъм на авангарда (тип Константин Павлов) и т.н.? Търсенето на съвременния реализъм е много ценно и смислено, защото така ще придадем облик на целия ни контекст, при това чрез самото издирване. Но въпросът е: има ли изобщо търсене?
(3) Трета стъпка: реаллитератур. Не се вижда издирване на реалното, въпреки това то присъства като дадено. Ние всъщност не го търсим, тъй като сме го получили наготово. Не полагаме усилия, не се взираме къде е. Днес пред нас има две водещи тенденции, които оформят бързата конюнктура на новото статукво, т.е. това, което сме получили като подарък. Първата тенденция е пазарът. Втората е автентичността без риск.
Казват: „такива са условията“, и ето че трябва да се съобразим с реалното, затова я наричам реаллитератур. А това означава да привикнем с неизбежните и повсеместни пазарни отношения или с подкрепата за непазарните изкуства и жанрове през специални държавни мерки или през благотворителност (а това също е част от конюнктурата на пазара). Хората свикват с реалността. Точно спрямо тази двойна ос се появяват и спорадични съпротивителни сили в поезията. Те дори и да не се назовават експлицитно „антипазарни“, много често функционират така. Към всичко това се добавя втората тенденция на реалното: автентичното и искрено писане, в което няма никакъв риск. Става дума за популярните кратки форми, силни чувства, съчетани с градска духовност и хипстърска духовитост. Тук ключово е впечатляващото съчетание от наивизъм, мекота, непосредственост, искреност и красота (понякога вместо красота се появява грозота, но в случая това е едно и също). Тази нова автентичност е много демократична: в нея качествено става онова, което е най-много и най-често харесвано. Затова по един чудесен начин пазарното и автентичното взаимно се усилват: всъщност пазарът е естествен, а автентичното се продава добре. Поради тази причина съвременната реаллитератур има стабилна структура и ще трае дълго. Мисля, че цялото това описание е относително коректно и го споделям без упрек, цинизъм или ирония – в рамките на тази тенденция има добри творби.
Независимо от всичко анализът е важен, защото трябва да знаем къде живеем, какво е сегашното натрапчиво, но невидимо статукво и защо толкова употребявана е днес думата „забавление“. Ако не го разберем или ако го проумеем със закъснение, то ще се окажем инертни, подвластни, зависими, без избор, и разбира се, няма да има шанс за промяна на конюнктурата, а тя е такава от около двайсет години.
Но горното описание означава и още нещо – след 2000 г. и в литературно, и в политическо отношение започва опитомяване и дори загърбване на плурализма. На пръв поглед днес „всичко е позволено“, но всъщност има ясна канализация и „естествена“ йерархия, които по категоричен начин филтрират възможния плурализъм. Думата „плурализъм“ беше много ключова за началото 90-те: тогава имаше много пътища и възможности за бъдещето, имаше алтернативи, но тази идея постепенно изгуби своето очарование и привлекателност. Това си личи и в литературата. Тази нова (не само медийно-пазарна) нормализация се съпътства от поредица периферни културни провали и скандали – засега неуспешни опити за съпротива срещу нея. Това всъщност е закъснялото безредие около реда. Статуквото се храни от тези свои победи срещу маргиналността. Но когато нещо умира в рамките на културата (дори и като неуспешна съпротива), то може да бъде основа за следващи начинания. Поне такава е надеждата.
Най-окуражаващото е, че на целия този фон продължават да се появяват забележителни съвременни автори. Всъщност както е било и преди. Българската поезия изглежда изключително витална, щом става дума за индивидуални таланти. Но тенденциите в бързата конюнктура не трябва да се пропускат, а ако трябва да се разсъди още по-глобално, може да се каже, че истински кризисната точка на българската литература ще бъде, както обикновено, съдбата на българския език. В тази връзка може да се посочи, че националната ни литература все още не знае какво да прави нито с българската литература извън страната (писана на български или на чужд език); нито осмисля наличието в България на два други големи езика освен официалния – турски и ромски; нито сме изяснили отношението си към литературата на македонски. Накратко: нямаме живо понятие за българска литература.
Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
Няма да се конкурира, но може да си сътрудничи. Интересно би било да подобрим тези програми, и в тяхното разработване, и в тяхното използване. По този начин ще открием нещо и за самите нас – самопознанието не е лош резултат. Но много по-интересно е, ако можем да създадем не просто програми или изкуствени интелекти, а изкуствени поети: така ще разберем още повече за себе си, ще изпитаме по-силен страх, по-силно отблъскване, а в тази по-крайна форма ще търсим още по-интензивно алтернативи. Ясно е, че дотук говоря само за един аспект от този проблем, защото по-същественият момент е свързан с индустриализацията и капитализацията на тези готови машинни продукти – най-късият и икономичен път към удоволствието и забавлението е през алгоритмите и шаблоните. Бизнес проектите в популярната музика могат да са ориентир за бъдещето и на други изкуства, защото машинното композиране е в ход. По същия начин създаването на индустриална поезия ще е нещо доста различно от естетическите и научни експерименти с „машините“ за литература.
Ако вземем едно много добро стихотворение, наистина ли има значение дали е написано от машина, от човек, или от изкуствен поет? Разбира се. Защото въпросът не е само в конкретното стихотворение – дали то е дълбоко, дали има спазена метрика, дали е иновативно – въпросът за поезията е свързан и с това, че човек свързва, синтезира, конструира, т.е. улавя и себе си, и контекста в едно цяло. Това преплитане на всеобщото, страничното и единичното демонстрира колко е важно не само създаването и „производството“ (през хора или през програми за поезия) на конкретна творба, а точният момент за появата на стихотворението и неговата случайна и контекстуална роля – нишките, които то пуска във всички посоки. Този усет за контекста засега е алгоритмично и технически невъзпроизводим. Тъкмо това отличава стихотворенията, написани от хора, спрямо стихотворенията, написани чрез съвременните програми, които са създадени на свой ред от хора. Това отличава и интензивната комбинация от изчислими действия и отношения, с които се съобразяваме – наречена по-горе конюнктура (conjuncture) – от непрекъснатото и сложно разширяване на явленията, при което има взаимодействие, преживяване и преобразяване на събития, т.е. контекстът. Вместо изчислимата конюнктура на реалното, по-вълнуващ е неизчислимият контекст на действителното, където няма правило. Ние все пак сме родени в космоса.
Твърди се, че нещо може да отмре с установяването на тази всепоглъщаща технологизация. Тя изглежда дехуманизираща. Да, разни неща умират, изчезват и после стават невъзвратими. Изчезвали са цели цивилизации и култури; залинявали са определени изкуства, жанрове, умения или занаяти. Трябва да сме наясно, че културата е едновременно много витална и много крехка. Не смятам обаче, че трябва да оставаме много дълго време в траур. Добре е да помним и да редактираме, да знаем какво е миналото и да създаваме идното. Ако поезията залинее или ако тя вече е залиняла, то това е част от по-общ процес и трябва да приемем тази кончина или пък слабост. Това, което 90-те ни научиха, е, че човек трябва да издържа на провалите, те са наш постоянен спътник. Не изпитвам тъга, нито страх от бъдещето, съжалявам само, че няма да преживея това, което ще дойде.
Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
Да, има такива неизбежни преработвания – дори бих казал, че никой не може същински да напусне тази дилема. Затова искам да кажа две по-общи неща за световното и родното. Първо, между тях не се избира чрез изключване. В поезията винаги се създават невероятно разнообразни съчетания между тези две абстрактни крайности. Съответно се разполагаме по-близо или по-далече спрямо двете убежни точки. Това множество от хибриди и варианти е очарователно.
Моите предпочитания в поезията са на страната на радикалната хибридност, а това означава максимално отворена и световна поезия (тя трябва да е толкова всеобща, че да се вълнува от нечовешкото, от космоса, от новата природа), в която обаче са радикално вплетени както локални, така и родни реалии, теми или болки. За „родното“ е ясно, но за „локалното“ искам да уточня, че става дума за включване на всякакви периферни култури – например грузинската или лужишката. Те трябва да се приобщават в родната ни култура, защото това е огромно богатство от незабелязани от нас светове. В това отношение сме изостанали, втренчваме се периодично в едни и същи културни реалии, а други не забелязваме. Радикалната хибридност, за която говоря, е всъщност много нестабилно съчетание и това силно ме привлича, хаотично е: в него има и ред, и безредие. Разбира се, радикалната хибридност не стои по средата между световното и родното, а по-скоро клони към локалното, защото има ли „непреводими“ моменти, то поезията не може да е напълно световна.
Но има и втори още по-важен момент, с който трябваше да започна, но сега с него ще завърша: светът е родното.
Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
Няма правило: може да помни, може и да забрави. Има риск обаче. Рискът е, че ако не чете, ако не познава тази мащабна традиция, то поетът често ще напише това, което вече е било съчинено: „Две хубави очи. Душата на дете…“, „седя под тази // светлина // гледайки Буда…“, „…избил окото на баща ми, // подарил му тунел през главата“, „и лежи в пръстта аленото цвете…“, „Дано студът не покоси листата // на твоя цвят, преди да е цъфтял.“, „Тъгуват, боли ги. // И не знаят защо ги боли. // И не знаят защо тъгуват“. Няма смисъл тези стихове да се пишат отново, освен ако не сте двойник на Пиер Менар. Да не говорим, че чисто статистически е много по-вероятно повторното им написване да не е идентично и да звучи малко неудачно: „Гледам твоите красиви очи // като душата на дете ме греят…“ и т.н. Накратко казано: рискът при незнанието е дългосрочна тривиалност и баналност. Разбира се, трябва да си признаем, огромна част от нещата са така и така толкова банални.
Но да, отново бих казал: няма правило. Първичното може да е освобождаващо, незнанието понякога дава волност. Но щом няма правило, то нито първичното може да те спаси, нито познаването на традицията.
Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
(1) Радвам се, ако поезията изглежда толкова лесна. Освен това е хубаво да има и евтини изкуства, както и масови лирически прояви, ежегодни олимпиади по поезия, в които всеки може да участва. Нямам никакви възражения и срещу това, че всеки е роден поет. Всичко това – леснината, достъпността, вродеността – са прекрасни терапевтични инструменти. Такава поезия дава възможност за изразяване, тя е начин за израстване, тя поощрява децата да творят, тя е демократична. Тя има и психологическа, и социална роля, а това категорично не бива да се подценява. Девалвация би имало единствено ако това се превърне във всеобщ и задължителен принцип на поетическото. Разбира се, една всемирна асамблея на вродената поезия би била много уморително преживяване за огромна част от самите участници. Много характерно е, че докато целта е чрез поезията да се постига терапевтичен ефект, то хората са по-склонни да споделят и декламират, отколкото да изслушват или да четат останалите. Поетичната олимпиада може да се окаже монологична полифония: милиони стадиони от декламиращи едновременно поети. Представям си, че би било прекрасно да се наблюдава това от Международната космическа станция. Но всичко дотук не са проблеми на поезията, а казуси с Homo sapiens. Ние си страдаме като живи същества, неизбежно е.
(2) Радвам се, ако поезията е изтласкана по такъв продуктивен начин – чрез заместване. Това означава, че хората имат нужда от други неща и успяват да намерят и да създадат съответните форми, които да ги удовлетворяват по-добре – романи, кино, видеоигри, музика. В такъв случай не бих тъгувал за поезията, тя е свършила това, което трябва. Но дали поезията е наистина изтласкана? Не бива да се забравя, че музикалните текстове са лирика. При това в класическия, античен смисъл на думата: това си е почти китаристика. Да обърнем внимание, че хората често знаят тези текстове наизуст, пеят ги със страст и опиянение – правят го ритуално заедно с хиляди непознати в концертни зали или пък наум, или пък затворени със слушалки по улицата. Вдъхновяват се от лириката, откриват в нея важни – емоционални, политически или социални – послания, плачат, цитират ги. Лириката е в страхотен бум от десетилетия, а това означава, че част от поезията е толкова жива, че е станала масова, че е навсякъде – затова е невидима. Изумително е, че поетите понякога не я разпознават като поезия. Може би сме свикнали да мислим поезията само като учебен материал, само като публикувана на книжен носител, единствено като не-музикална, самостоятелното изчистено слово, езикът сам по себе си. Но това е доста късно и редукционистко схващане. То не е коректно нито в по-широк исторически мащаб, нито в по-дълбок понятиен план.
У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
Въпросът съдържа много личен и личностен момент, който бих искал съзнателно да пропусна. Познавах и двамата, Мария Вирхов по-скоро през нейните творби. Тя и Николай Атанасов са наистина в диаметрална противоположност на „еснафското, кухненско отношение към поезията“, но всъщност не искам да говоря за това противопоставяне, след като вече ги няма. Само ще припомня, че не само в смъртта си, но и в живота си тяхната поезия остана някак встрани, въпреки искреното признание, което получиха от някои поети и читатели. „Встрани“ може би е добро място сред конюнктурата, в която живеем: дали там има възможност да се съхраниш по-дълго?
Това са противоречия, с които винаги ще се срещаме. Страданието не е никаква гаранция за добра поезия. Добрата поезия не е необходимо свързана със страдание. Поетите, чийто живот съответства на това, което мислят и пишат, могат да бъдат давани за пример. Точно това е другата страна на връзката между мисъл, слово и дело, за която споменах. Много се вълнувам от тази тема – дали творбата трябва да бъде толкова обвързана с автора? Какво става тогава с анонимните творби? Има ли значение кой е написал това или онова, т.е. каква е авторовата функция (както е по-известен този въпрос). Но авторството е отговорност, не може да се пропуска отговорността, нали? Дали качеството трябва да се свързва с биографията и житейската болка? Държим ли наистина на автентичността и какво изобщо означава автентичност без риск? И накрая: това изключва ли машините, които пишат, с тяхната невъзможност за биография (поне на този етап)?
Всъщност не желая да отговарям на тези поставени проблеми, по-скоро бих искал те да останат завинаги като въпроси към самите нас. Убеден съм, че това е по-важно от всеки конкретно предложен отговор.
Камелия Спасова, Мария Калинова, Огнян Касабов, Юнуз М. Юнуз, Димитър Божков, ВБВ, ΧΑΟΣ (редакторски манифест). – Литературен вестник, 2015, бр. 27, 1, 9–16.
]]>
/blog/2020/06/13/%d1%80%d0%b5%d0%b0%d0%bb%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d1%83%d1%80/feed/
0
Хаос и безредие [1]
/blog/2018/12/28/%d1%85%d0%b0%d0%be%d1%81-%d0%b8-%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b5-1/
/blog/2018/12/28/%d1%85%d0%b0%d0%be%d1%81-%d0%b8-%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b5-1/#respond
Fri, 28 Dec 2018 20:45:55 +0000
/?p=805
Нататък Хаос и безредие [1]]]>
На 8 ноември 2018 г. излезе книгата „Хаос и безредие. Случайното на езика, литературата и философията“ от Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова. Това е първа част от едно по-дългосрочно изследване. Художник на корицата е Съдбина Видинска, а снимката на гърба е дело на Яна Лозева. Тук публикуваме уводните думи към книгата:
Въвеждане
Настоящият сборник съдържа разнородни текстове, замислени, а някои от тях и публикувани преди началото на общия ни семинар „Хаос и безредие (философия, литература, наука)“, който се състоя в Софийския университет през академичната 2014/2015 г. Темите, на които са посветени отделните разработки, са: случайността; материалността на художествената творба; техниката в езика и философията; отношението между контекст и дистекст; миметичността и саморефлексията в литературата; философското осмисляне на дистанцията и нейната промяна (близост и далечина); както и двойничеството, изродното (das Unheimliche) и технологичното като фигури на нечовешкото. Повечето понятия, които се свързаха в обсъжданията и дискусиите ни, са функционирали всъщност като аномалии – така се отварят общи полета на несъгласия, които разширяват сетивността или теоретическата чувствителност. Онова, което е пресечна точка между изследователските ни интереси, се манифестира много видимо post factum, като самата тема „постфактум“ е също обсъдена в сборника. Това връщане назад към текстовете е желание да се продължи нещо, което още в началото си е имало случаен характер, но и някаква неумолимост.
Важно е да се каже, че тези теми и проблеми са изходният материал, който вложихме в разработването и провеждането на семинара ни, както и в дискусиите със студентите. Част от идеите и понятията впоследствие бяха употребени и значително разгърнати в „ΧΑΟΣ (редакторски манифест)“ в съавторство с Огнян Касабов, Димитър Божков и Юнуз М. Юнуз („Литературен вестник“, бр. 27, 15 юли 2015 г.). Едно от най-вдъхновяващите за нас неща беше и ще бъде именно съвместността на създаването – концепцията за творчество като яв. Всъщност подзаглавието на настоящия сборник е пряко свързано с тринадесетия тезис от манифеста и неговото разгръщане там: „Днес поезията преодолява опозициите (А срещу не-А) чрез материалността и случайността“. На нивото на езика, литературата и философията случайното е мислено и като техен непериодичен контекст, като външно за епистемата, което предизвика промяна и в условията, и в условността на нейния порядък.
В нито един от текстовете тук не се обсъжда детайлно отношението между хаос и безредие, но за сметка на това всички статии дават много добър ракурс към извеждането на тези две понятия. В този смисъл сборникът има за цел да проследи въвеждането в темата и проблема, защото всички използвани тук термини и техники са част от инструментариума, с който можем да опишем хаоса и безредието, и затова са техни предвестници. Надяваме се тази книга да има също ролята на предвестник. Това ни се струва съществено, тъй като е поредната стъпка от продължителния и непредвидим процес по изследване и редактиране.
Мария Калинова
Васил Видински
Камелия Спасова
]]>
/blog/2018/12/28/%d1%85%d0%b0%d0%be%d1%81-%d0%b8-%d0%b1%d0%b5%d0%b7%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8%d0%b5-1/feed/
0
Кой да плаща добавената стойност на книгите?
/blog/2018/11/23/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%b4%d0%b0-%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d1%89%d0%b0-%d0%b4%d0%be%d0%b1%d0%b0%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b9%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%bd/
/blog/2018/11/23/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%b4%d0%b0-%d0%bf%d0%bb%d0%b0%d1%89%d0%b0-%d0%b4%d0%be%d0%b1%d0%b0%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b9%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%bd/#respond
Fri, 23 Nov 2018 10:31:23 +0000
/?p=831
Нататък Кой да плаща добавената стойност на книгите?]]>
Публикувано в Литературен вестник, бр. 37, 7-13.11.2018 г. Графика: Александър Байтошев.
– Тунджер, от какво имаш нужда да ти донесем следващия път като идваме: сладки, цигари?
– Имам нужда от книги, от класици да са, но книги ми трябват.
Даже и в далечното кралство Мумджидам, скрито в недрата на Родопите, кралят на осем порутени каменни къщи и сто овце и кози си мечтае за книги. Електричество може да няма, изворът с водата може да пресъхва, осем години самота в забравена махала в Родопите може да е много тежко, но…
Тази пролет група интелектуалци поде движение за реформи в културата, което се обяви против пазарния принцип в сферата и поиска – наред с други мерки – по-нисък ДДС за книгите. България е единствената страна в ЕС, в която няма такава редуцирана ставка. По-ниският ДДС означава по-евтини издания, по-достъпни за всички. Затова инициативата е похвална. Но поставена в контекст, тя е отворена и за критика.
Редуцирани ставки в България всъщност няма за нищо, с изключение на туристическите услуги. Ако Тунджер (когото срещнах из моя фейсбук фийд) вземе, че отиде на планинско спа, в цената на заплатеното от него ще е калкулиран 9% ДДС. Ако успее да стигне до книжарница (къде е най-близката?), ставката ще бъде 20%. Също – ако си купи хляб от някое село, където такъв изобщо се доставя.
ДДС е данък потребление, заплащан от всекиго (но не и от компаниите), когато купува каквото и да било, дори най-базовите ежедневни стоки. Икономистите го определят като регресивен данък, тъй като хората с по-ниски доходи харчат по-голям процент от заплатите си (у нас – целите) за потребление на най-насъщното.
Тези прости факти са скучни, но лесни за разбиране. Те също така водят до ужасяващи дисбаланси в България – страната с най-високи нива на неравенство в ЕС. Неравенствата са всякакви: подоходни, но също и културни и образователни (срв. проучванията на PISA). И ако първият тип неравенство е твърде битов за хората на духа, то останалите ги касаят пряко. По най-нови данни на Евростат, страната ни е на предпоследно място в ЕС по участие на хората в културни събития, като за най-нискодоходните 20% от населението сме на последно. По четене на книги също сме на опашката.
Миналата есен инициативата за данъчна справедливост Да спрем машината за неравенство се обяви за въвеждането на универсален необлагаем минимум и диференциран ДДС за вода, храни от първа необходимост, лекарства и книги. Мълчанието на българските интелектуалци беше оглушително. Разбира се, никой не е длъжен да подкрепя каузи – особено такива, в които участват политически лица и организации. Но проявеното безразличие беше съзвучно с хронично слабата социална чувствителност в публичното присъствие на нашите културни реформатори.
Вместо рефлексия върху обществените и икономическите процеси, довели до кризата в българската култура, в техните думи нерядко зазвучава пообиденият ропот на хора, по неразбираеми за тях причини остан